В търсене на Рождество Христово

Отново е декември.
Размених малки подаръци за всеки ден от месеца с приятели. Затрупах програмата си с добри дейности в църквата и в обществото. Социалният ми календар е запълнен с гости за закуска, кафе и вечеря. Обмислям какво да подаря на семейството си, разхождам се вечер по облените в светлини улици на града и пия зимен чай с аромат на канела и портокал, паля свещи в бяло и червено. Наслаждавам се на марципановия щолен, слушам рождествена музика, мечтая си за бяло Рождество и радостен камбанен звън.
Въпреки това обаче сърцето ми е някак потиснато от натиска на заетостта, на всекидневието, недокоснато от радостта и вълнението на предстоящия празник. Пусто е. Подаръците, благотворителността, активността, гостите, свещите и музиката не са достатъчни, не раждат живот.
Около мен навсякъде чувам гласове – на преклонение пред Бога в църква, на детски смях от виенското колело в центъра на града, на пазаруващи в магазините, на доволство от откритата ледена пързалка, на тревога поради кризата, на злословещи политици по телевизията.
Но не мога да чуя Неговия глас в тази глъчка. А без този глас всички останали гласове се превръщат в дразнещ шум, а светът онемява.
Как да изключа онемелия шум, как да чуя гласа Му, какво да направя?
Не искам празна ясла, не желая Рождество без Родения. Копнея да Го намеря... Да Му се поклоня... Да поднеса дар. Очевидно вървя в погрешна посока. Нужна ми е звезда, която да ме упъти.
Ще забавя темпото. Ще заключа вратата на скришната стаичка. Ще замълча. Ще зачета... от Библията:

„А в онези дни излезе заповед от Цезаря Август...“ (Лука 2:1)

Светът тогава не се е различавал много от нашия днес. Хората са били все така улисани в настоящия живот, все така забързани, устремени, сграбчили видимото, сякаш то е най-важно. Не искам да съм като тях. Искам да живея днес и сега през призмата на вечността, да издигам очи към небето също като мъдреците и като тях да разпознавам как Бог ме привлича към Себе Си чрез всичко, което допуска в живота ми.
Искам да бъда като овчарите. С вярност да се трудя, където Бог ме е поставил, без да се тревожа за оценката на околните, да се вслушвам в ангелския хор, който оповестява Христовото идване – това преди повече от 2000 години и това, което предстои.
Искам да имам детското доверие и смелостта на Мария заедно с нея да кажа: „Ето Господнята слугиня пред тебе...“ (Лука 1:38). Да преоткривам себе си в Божия призив и като градя идентичността си върху Него, да Го почитам, като вярвам и не задържам благословенията Му само за себе си, а ги споделям с околните.
Искам да Му се покланям – не само на празника, не само в църква и не само с устни. Да гледам света през Неговите очи, да оставям любовта и състраданието Му да ме задвижат в дела на милост към нуждаещите се. Да стана „малък молив в ръката на пишещия Бог, Който изпраща любовно писмо до света“1.
Искам да Го видя – Божия образ, Който смири Себе Си, отказа се от всичко и прие образа на слуга. Да прославя смирението Му, да възпявам красотата Му, да черпя от любовта Му и да Го отразявам все по-ясно в живота си.
Емануил – Бог с мен в моята слабост и недостатъчност, във всяка болка и скръб, в наказанието ми, но и аз с Него в Неговото възкресение и победа, изпълнена с надежда за явяването Му. Вече зная, че искам да празнувам Личността, а не празника. Когато Го срещам на страниците на Библията, когато Го преживявам във всекидневието си, когато се вслушвам в гласа Му и търся присъствието Му, в мен се заражда живот и радост, сърцето ми се изпълва с мир и копнеж. Тогава Той заживява в мен и чрез мен, а аз се чувствам истински свободна и жива.

Господи, помогни ми да празнувам Рождество в сърцето си през цялата година!

1 Думи на Майка Тереза.