Действие = действие, или как да общуваме с децата си по-пълноценно

Това се случва толкова често. Детето се държи лошо, а родителят го заплашва. Детето продължава да се държи лошо и родителят продължава да го заплашва. Толкова тъжна гледка. Още по-обезсърчаващо е, ако се случва на нас като родители. В подобни ситуации, ако заплахите не са последвани от действие, остават само празни думи и детето го знае. Когато става въпрос за дисциплина, аз съм свикнала да изпълнявам това, което казвам. Спомням си, когато децата ми бяха малки, стараех се да им помагам да разпознават правилните действия. Бях ги научила, че ако не направят нещо, което трябва, или ако направят нещо, което не трябва, за тях ще има последствия. Стараех се максимално наистина да бъде така. Децата знаеха, че когато им казвам нещо, аз наистина го имам предвид и ще го направя. Интересното е, че сега, когато вече са големи, започвам да забравям за обещаните последствия. Може би трябва да започна да си записвам...
Когато най-голямото ни дете беше на 2-годишна възраст, не искаше да спи в своето легло. Тя се изправяше, искаше постоянно да пие нещо, да ходи до тоалетната или пък измисляше някакво друго оправдание. Като малка обичаше да спи с плюшените си играчки и книжки. Всяка вечер, преди да заспи, тя ги нареждаше около себе си. Ние й бяхме казали, че ако става от леглото, ще й вземаме или някоя от плюшените играчки, или книжка. Една вечер ситуацията се повтори и нейният отговор беше: „И не ми правете повече тези номера с играчките!“ Толкова смешно прозвуча от устата на такъв малък човек. На нея очевидно й беше омръзнало да очаква едно и също наказание за поведението си всеки път. Но определено се научи да спи в леглото си.
Ако децата знаят, че наистина ще направите това, което казвате, те ще възприемат наставленията ви по-сериозно. Ако обаче не действате последователно, ще бъдете безсилни. Моята любима авторка Бети Чейс разказва за различните методи, които можем да използваме, за да дисциплинираме. В нейната книга „Дисциплина = любов” са изредени пет от тях. Първият е качествената комуникация. Тя е на първо място при дисциплината. Тя показва на детето, че вие искате да се отнасяте към него с уважение. Въпроси като: „Какво те помолих да направиш?“ или „Какво е нашето правило за...?“ са примери за директна комуникация. Реакцията на децата ще ви помогне да разберете дали са ви разбрали, или просто са непослушни. Имала съм ситуации, при които не съм била ясна пред децата и когато съм мислила да ги накажа, се е оказвало, че трябва да им се извиня за това, че не съм им разяснила очакванията, които те не са изпълнили.
Много важен аспект на комуникацията е начинът, по който говорим. Децата ми вече са достатъчно големи, за да преценят дали говоря с гняв или с неуважителен тон. Контактът с поглед е критично важен. Особено важно за малките деца е това да се навеждаме към тях, но не по заплашителен начин. Не е здравословно да говорите на детето, когато то се отдалечава от вас или е с гръб към вас, извикайте го да дойде. Лицето ви трябва да е спокойно и да излъчва приятелство, а не гняв и заплаха. Понякога ми се налага да си поема дълбоко дъх и да си припомня колко важни са взаимодействията между мен и децата ми – както за нас, така и за Бог.
Необходимо е да изразяваме ясно какво всъщност искаме. Важно е да бъдем конкретни. Не казвайте просто: „Бъди добро дете“, а обяснете какво означава да бъдеш добър. Не бива да увещаваме, умоляваме или да отправяме празни закани. Когато искате децата да направят нещо, не им задавайте въпрос. Ако например вече е станало време за лягане, просто го кажете. Не питайте децата, дали не мислят, че е време да си лягат. Необходимо е да изразяваме факти: „Вече е 9 ч. и е време за лягане.” Не повтаряйте това, което сте казали. Повтарянето кара децата да ви игнорират.
Общуването с децата е задача, която отнема време и изисква емоцонална енергия. То обаче е от критично значение. Необходимо е да внимаваме както за себе си, така и за децата си. Ако сме ядосани поради поведението им или поради нещо друго, е необходимо да сме наясно защо, да нагласим отношението си така, че да общуваме с любов. Не бива да подчиняваме децата на нашите настроения, нито пък да пренебрегваме дисциплината заради тях. Да бъдем родители, е един чудесен начин да се научим на още по-голяма зависимост от Бог и да Му позволим да ни даде силата, благодатта и търпението, от които се нуждаем.
Предлагам ви да отделите време, за да Го помолите да ви помогне. Аз определено ще го направя.