Плодовете от говоренето ни

Думите излизат от устата ни – премислени или изплъзнали се без контрол по заледения хълм на гнева и недоверието. Думите тръгват и вече не са под нашия контрол. Не сме в състояние да ги върнем дори и със заплахи… Думите оформят очакванията ни… Стопани на думите сме ние – те са като тухлите на вътрешния ни, невидим, личен дом. Част от тайната ни стаичка. Общувайки в семейството, с познати и непознати, те обрисуват образа ни, показвайки какви всъщност сме. Отвън облечени добре, напарфюмирани, замаскирали недоспиването с мазилата на всесилната козметика, но отвътре...

Собствен регулировчик?

Необходимо ли е да си представим и „назначим” такъв на входа на устата, за да не предизвикваме задръствания и верижни катастрофи по магистралата...

„Каквото повикало, такова се обадило” – старата мъдрост ми идва навреме вместо знак „стоп”.

Ако говорим как не ни върви и непрекъснато се сблъскваме с трудности и неприятни лица, все едно сме „абонирани” безплатно за черната хроника... ще продължи да ни се случва и да се въртим около темата, подобно виенско колело.

Ако парадираме с меланхолията и стреса, с липсата на загриженост от роднините да ни изслушат, ще си ги влачим като отвързан колан след нас...

„Благите думи са медена пита, сладост на душата и здраве на костите” (Пр. 16:24). „Смърт и живот има в силата на езика и ония, които го обичат, ще ядат от плодовете му” (Пр. 18:21). Насърчението ни е пред очите и щом ни се намира желание в сърцето... можем да опитаме настройване на вълна добри думи. Признайте си откровено, не пред свидетели, а само вглеждайки се в себе си, че предпочитате контактите с ведри и оптимистични личности, а не с оплаквачи и сипещи забележки за дреболии... Кофите за боклук са препълнени, наоколо се ветреят хартии и непочистените остатъци... Пак са драскали по стените на входа... Кучето на съседите лае всяка сутрин още преди 6 часа... Неуредиците са част от пейзажа ни – спор няма, но фиксирането върху чернотата влече след себе си песимизъм, отчаяние, нажежена атмосфера, изкривено мислене, загубване на вяра в силите, обезсмисляне на съществуването...

Познавам невярващи, които доброволно, потъпкани от ситуациите в личния си бит, започнаха „да се напомпват” с ведри констатации за себе си и дните им се отръскаха от мрачните си цветове. Самите те се измениха външно и вътрешно. Преди от гласовете им ме побиваха тръпки, сега ми е приятно и не искам да спираме да си говорим. Добрите новини заразяват, преобръщат застоялата вода на лошотията.

Скоро една загрижена майка сподели, че търси млад човек за компания на сина си, потънал в депресията и не излизащ от нея въпреки медикаментите и грижите на какви ли не специалисти. „Искам усмихната личност, която да не говори за проблеми, а за хубавото, за да го измъкне от потиснатостта и липсата на апетит за живота...” Някой, който е готов да каже „да” с усмивка. Е, ние нямаме възможност да си платим за личен компаньон, отстраняващ още от входа изречения с изцапано, миризливо и загниващо съдържание.

Богатството в Божието Слово е на разположение – библиотеката с мъдрост, опитност и топлина е отворена през цялото денонощие и през всичките дни на живота ни.