Християнството като взаимоотношение с Бога

Интервю на Габриела Николова с богослова Димитър Лучев

Християните твърдят, че християнството е взаимоотношение, общуване с Бог. Вие като богослов съгласен ли сте с това определение?

Това е сложна и противоречива тема. Тъй като християнството е религия на свободата. Иненно поради тази вътрешноприсъща му свобода и християнството се е раздробило. То не е една хомогенна група от хора, чиито възгледи са общи по всички теми. Но като цяло всички християнски традиции водят своето начало от Евангелието и евангелското повествование, което ни разказва за личността и делото на Христос. Исус призовава християните за общение с Бога чрез себе си. Той ги учи на това, как да общуват с Бога.

Много често има спорове на хора от различни религии, които се дразнят от това, че християните твърдят, че християнството е единственият път към Бога.

Повечето християни приемат съвсем буквално думите на Христос, Който казва: „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отца, освен чрез Мене” (Йо. 14:6). В този смисъл християнството е нетолерантна религия. То е вече на 2000 години и съвсем не е младенец, но трябва да отбележа, че то е христоцентрично. В центъра му стои Христос като личност, като лице, което призовава хората за общение със себе си и чрез себе си с Бога, Който Той нарича свой Отец. И всъщност християнството е следването пътя на Христос и Неговото учение.

Как се осъществява на практика едно такова лично взаимоотношение?

В християнството има нещо, което ние наричаме мистичен опит. Тоест нещо, което не подлежи на рационализация. Дори човешките взаимоотношения не могат да се подложат на някаква формулировка. Взаимоотношението на една личност с друга личност не е точна наука, нито обект на емпирично изследване, а до голяма степен една отвореност на единия Аз и другия Аз. Едно вътрешно усещане за съприкосновение с другия. Същото е и с Бога. Бог е Дух и общението с Него се извършва дълбоко в недрата на човека. Няма уред, с който ние да преценим дали човек общува с Бога чрез измерването на някакви трептения. Това е нещо дълбоко лично, интимно и съкровено, дълбоко в човека. Ето защо, понеже Бог говори в недрата на сърцето, самата душа, самото съзнание на човека усеща срещата с Бога и става съпричастна в този диалог с Него.

Човек се стреми да влезе в този диалог, но много често това като че ли си остава един монолог. Как можем да бъдем сигурни, че не говорим сами на себе си и осъществяваме диалог?

Проблемът е там, че не можем да сме сигурни. Има някои основни правила, зададени в християнството. Например Христос казва: „Ако Ме любите, ще пазите Моите заповедите” (Йо. 14:15). Само онзи, който се стреми към христоподобие, е отворен да чува гласа на Христос. Именно това – да бъдем като Христос, да живеем като Христос в този свят, в който Той дойде и ни показа пътя чрез Своя собствен живот – в някаква степен ни показа едни условия, в които ние имаме една по-голяма отвореност към Бога и по-голяма способност да чуем нещата, които Той иска лично да ни каже. Има неща, който Бог казва общо на хората и те са записани в Свещеното писание – Библията. Не е нужно да отиваме при Бога и да го питаме: „Винопийството грях ли е? Блудството грях ли е? Каква е волята Ти за живота ми – трябва ли да съм добър човек, трябва ли да лъжа и така да изкарвам препитанието си?” Тези неща са казани категорично за всички хора. Но има неща, които Бог съобщава на отделния индивид, свързани с Божията воля за отделния човек, които излизат извън общите категории. Когато човек се стреми всячески да живее като Христос и да извършва волята на Христос във всяка ситуация, тогава той се отваря, той се разгръща пред Бога, става мек, така да се каже. И когато Бог желае да му съобщи волята Си, той е способен да я чуе.

Много хора ходят на църква, опитват се да вършат добри дела, спазват определени традиции, молят се усърдно, но като че ли точно това общуване с Бог им се струва странно.

На много хора това се струва невъзможно именно защото на този етап от развитието на историята, в която Христос е дошъл, казал е това, което е казал, извършил е Своя спасителен подвиг и се е възнесъл и сега присъства тук, между нас, не физически, както е било във времето на апостолите, а чрез Своя Дух и говори дълбоко в сърцето на човека, общуването с Бога не може да е реципрочно, тоест разговорът с Бога не може да е пподобен на разговора, който водим ние. Тоест вие ми задавате въпрос и аз ви отговарям. Ние сме органичени във времето и това става моментално, докато диалогът с Бога не е такъв на този етап от време. Ние се надяваме за едно време, в което ще гледаме Бог лице в лице и в което ще получим изчерпателни отговори на всички свои въпроси. Но сега ние тук сме в условия, в които не гледаме Бог лице в лице. Бог е на небето и Той е тук чрез Своя Дух. Тази дистанция и фактът, че Царството Божие не е още напълно установено тук, на Земята, възпрепятстват този диалог. Това, което го възпрепятства, може да е и човешко непокорство, порочност и много други неща, които изваждат човека от хармоничното взаимоотношение, което позволява на човека да е отворен и да чува безпрепятствено гласа на Бога. Често ние задаваме въпроси. Понякога не получаваме отговор, понякога получаваме по-късно, а понякога сме получили отговор, но той не е същият като този, който очакваме, и затова считаме, че не сме получили. Има страшно много неща, които затрудняват или затормозяват взаимоотношението с Бога. Така че на този етап ние сме като в една родилна болка. Знаем, че детето го има, знаем, че скоро ще се роди, но в момента още го страдаме. Царството Божие е точно като раждаща жена – това са думите на Исус Христос. Ние сме все още в тези родилни болки. Ето защо в своя духовен живот човекът трябва да се стреми да страни от онези неща, които го изваждат от категоричната Божия воля за всички хора, и така да постави себе си в положение, в което е отворен, за да може безпрепятствено да чува гласа на Бога. Разбира се, Бог винаги запазва своята сувереност в диалога Си с човека – понякога може да замълчи, а понякога може да отговори по начин, съвсем неочакван за нас.

Значи, когато се молим продължително за нещо и нищо не се случва, да не се отказваме.

Посланието на Новия завет е да се молим непрестанно, което значи, че всъщност ние винаги трябва да водим диалог с Бога, дори да не чуваме ясно и категорично неговото становище по даден въпрос. Всъщност проблемът е такъв, че човек мисли много утилитарно за Бога. С други думи, аз отивам при Бога, защото имам някаква нужда. И сякаш хората в църквата винаги са тласкани от нуждата. Като богослов, а и като пастир на евангелска църква, аз забелязвам , че нуждата е тази, която пълни църквите ни. Те се изпразват, когато хората имат достатъчно пари в сметката си, за да могат да си позволят почивка на Великден, вместо да пълнят църквите. Но този тип подход към Бога не е добър и не е правилен, защото Бог трябва да се търси заради Самия Бог. Ние общуваме с Него и търсим нашето спасение не заради страх от това, че ще отидем далеч от Него във вечността, или заради това, че Той ще ни накаже. Бог иска да бъде обичан с целия ум, с цялото сърце и с всичката ни сила, което означава, че водещото в общуването с Бога трябва да е любовта към Него, която е любов безусловна. Ние говорим с Него, защото искаме да Го чуваме, общуваме с Него, защото Го обичаме. А когато човек обича, той по никакъв начин не задължава другия. Така че в диалога с Бога трябва да има една отвореност. Аз търся Бог, защото Го обичам и искам тази любов да расте и да ме заразява все повече, едва тогава Го ангажирам с моите нужди.

Следва