Робството – нашето изобретение

Жената и робството... Замислям се, четейки за писателката Хариет Бичер Стоу, авторка на най-успешната книга на 19. век – „Чичо Томовата колиба”. Тя е дъщеря на свещеник, вярваща християнка и, естествено, не може да събере на везната робство и вяра. Писателката споделя, че романът й е вдъхновен и написан от Бог. Любопитна, интересна и показателна е следната история.
През 1862 г., в разгара на Гражданската война, Хариет Бичер Стоу се среща с президента Ейбрахам Линкълн. По време на срещата им той изрича думите: „Значи вие сте малката женичка, написала книгата, от която започна голямата война?”

Жената и робството? Оковите може да са видими и железни, но най-страшните са тези, които са в духовния свят. В женския ум и живот.

Бог не ни поставя граници и лимити, не ни ограничава в нашите пътувания – наяве и в мечтите. Напротив – той ни предлага хоризонта и безкрайността. Ние се затваряме като орехи в черупки или, подобно охлюв, носим на гърба си торбата с недомлъвки и съмнения, страхове за бъдещето, непреболедувани лични трагедии, самота на неразбраната личност.

Робство е да бъдеш в чужбина и да не намериш дори една сродна душа, с която да говориш и да се разбирате. Да заприличаш на арфа, издаваща тъжни звуци при всяко докосване, да придобиеш свръхостро чувство за несигурност и комплекс за малоценност.

Робство е да се затвориш в себе си и да търсиш безлюдни улици, за да се разхождаш, боейки се от питащите погледи на околните. Да си внушиш, че ти се присмиват или да ти се привиждат неодобренията на приятелите ти. Собствените фантазии понякога са по-страшни и високи от реалността. Човек може сам да си построи един мисловен затвор и да се заключи доживотно в него, да се превърне в роб на криворазбрани думи, забравена преди години постъпка или поглед на родител, който не е влагал нищо лошо, поглеждайки те строго. Но човек тълкува събитията и действителността през собствената си лупа. А лупата увеличава детайлите, нали?

Рахил и Лия – две страдащи по различен и близък начин жени. Обвързани с любовта към един и същи мъж и затворили очите си за света. Години наред те страдат, винят се една друга, недоволстват от обстоятелствата, от заключените си утробите, те са в духовно робство, в надпревара за спечелване чувствата на Яков. Непримиримостта ги разпъва, неудовлетворението изпълва техните умове и дни.

Явис! Погледнете към него! Какъв герой! Този мъж не се задоволи с положението си, не се примири и не стоя мирно. Той поиска директно от Бога, той не търси някой да му ходатайства, да му напише характеристика колко е способен и какви велики дела ще извърши. Поиска си – „Господи, дано действително ме благословиш!...” – и получи!

Жената с кръвотечението! Робството на болестта я спираше да си седи у дома, да страни от хората, да се крие и срамува. Беше като прокажена. Но тя дръзна да захвърли общественото мнение, мисълта, какво ще изрекат другите за нея. Искаше да оздравее и направи крачката. Разкъса въжето на наложената й горчивина. Не се преклони пред умозаключения от рода на: „Ами така ти било писано!”

Ще си окопаваме прилежно цял живот нашата малка, оградена с бодлива тел градинка и ще завиждаме тихомълком на съседите за тяхната пет пъти по-голяма, или ще вдигнем мисловните бариери и ще вярваме в чудеса?

За вярата няма робство и изгнание.