От другата страна

Неотдавна имах възможността да присъствам на конференцията „Живей! Смей се! Учи се!” с говорителката Джойс Майер и хвалителите от „Хилсонг Лондон”. Бе толкова вълнуващо да бъда част от събранието на повече от 6000 души от цяла България и отвъд нея, които се покланят на Господ Исус Христос заедно – хора от различни народности/нации, етнос, семейства, с различни съдби, навици, мечти, но с Един Бог. На подобно събрание човешките сетива сякаш стават по-обострени, по-чувствителни за Божия глас, за словото, което се проповядва, но и за случващото се около него.

Учудващо за мен самата, се оказах въвлечена в нелепа ситуация.

Между следобедната и вечерната сесия на конференцията бе предвидена почивка от един час. Повечето от присъстващите излязоха навън, а някои останаха вътре, за да си пазят местата, тъй като залата бе препълнена до степен, в която идващите бяха препращани към друга зала с видеовръзка към основната. Други бяха оставили чанти и дрехи по столовете. Е, на онези, на които седнахме аз и моя приятелка, нямаше нищо. Бяхме в очакване на началото на втората сесия, когато трима недоволни младежи започнаха да ни увещават, че това били „техните” места, по-точно местата на сестрите им. Интересно бе, че седнаха до нас, но никой от тях не отстъпи мястото си на някоя от двете сестри, които закъсняха. Така че аз и приятелката ми се оказахме нахалните натрапнички. Последва груб и гневен тон от страна на едното момче. Беше доста грозно и желанието ми да седя там въпреки умората от стоенето на крак бързо се изпари. Понечих да си тръгна, но моята приятелка се заинати, че отстъпвам на хора с нагло поведение, и останах.

... докато не започна хвалението. Цялата зала пееше, пляскаше, скачаше и се радваше, докато се покланяше на Господа, а моето сърце плачеше. Не защото съм неоправдана или пък обидена – не. Просто не можех да повярвам, че това се случва и още повече – че съм част от него. Питах се: „Нима такива трябва да бъдат отношенията между християни, особено в събранието им?” Не можех да се покланям и да се радвам, като виждах раздразнените лица около мен. Загубих и мира си. Момент по-късно се вслушах в текста на песента, която звучеше – пееше се за Божията любов. Мисълта, че тя не се бе изявила в настоящата ситуация, ме прониза. Не можех да стоя там повече. В крайна сметка се преместих и стоях права встрани, но моят стол остана празен, тъй като от другата страна също не пожелаха да го ползват – от неудобство или от гордост, не знам. Но се радвам, че имах възможност да изразя пред една от сестрите съжалението си, че това изобщо се случва и ние сме въвлечени. Пролича, че за нея въпросът не бе от особено значение.

След минути проповедта на Джойс Майер започна с акцент върху любовта в отношенията между християните – право в целта. Изпитах едновременно облекчение, но и вина. Та нали точно за да бъде всеки добре дошъл, организаторите се бяха погрижили да не се влиза с билети. Отстъпих, но кога? Не беше веднага. За момент попаднах в капана на увереността в своята правдивост, да не кажа себеправедност. Поколебах се, че съм „в правото си”. Ние, хората, трудно се отказваме от егото си, от удобството, интереса. Нима на това ни учи Христос? В Писанията се говори, че в Последните времена „понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее” (Мат. 24: 10–12). Но се казва и: „В братолюбието си обичайте се един друг като сродници; изпреварвайте се да си отдавате един на друг почит” (Рим. 12:10). А любовта и почитта проличават чудесно в дребните дела. Лесно можем да се заблудим, като си мислим, че посланието „Обичай ближния както себе си” ни е понятно и присъщо. Дай Боже да се научим да го изпълняваме, но не отново заради себе си – от страх да не бъдем наказани в резултат на Божия гняв, а от искрена любов – към Господ и към другите.