Към върха

Всяко едно пътешествие крие своите възможности, рискове, но и има своя удовлетворяващ край. Животът на християнина е като изкачване на една планина.

Още в началото ние поглеждаме предстоящата цел и ни се вижда доста далечна, но въпреки това усещаме, че нещо ни привлича към нея. Да, със сигурност това е Бог, Който по един или друг начин ни помага и ние Го усещаме.

Ние правим първите крачки на своето изкачване, но не с пълна екипировка. Носим в себе си силен заряд на вяра и увереност, затова и първите ни стъпки са изпълнени с такава лекота и смелост. Чувстваме, че летим от радост и усмивката е постоянно с нас. Някои от хората, които ни познават, не могат да разберат промяната ни. Дори след всички опити да им обясним за нея, те отново не осъзнават какъв огромен смисъл има за нас да изкачваме тази планина или, казано буквално, да живеем като християни.

Решението, което сме взели – да не стоим като другите в светската пустош, е не само неразбираемо за обитаващите там, но на тях им изглежда и глупаво, и безсмислено. Но как да ни симпатизират и подкрепят, след като те може би никога не са били докоснати от Божията любов? Оковите на греха, които са ги закотвили в светското, не им позволяват да погледнат към планината. Те не само, че не я виждат, но и не вярват, че тя съществува. Необяснимо е за тях, Кой би бил Този Бог, Който би искал да ги води по „тесни и прави пътеки“ (Мт. 7:13 и Пс. 23:3). Може би по-добре е да смятат, че ако има някакъв Бог, то по-възможно е Той да ги води само по равнини. Но дори и да им кажем, че по тази планина има „зелени пасбища“ (Пс. 23:2), те не биха нито осъзнали, нито повярвали.

Нашият път на изкачване не е самотно пътешествие. Ние по различни начини усещаме и виждаме как Божията сила е с нас. Освен това винаги има по още някой, който е поел този път и е готов да ни помогне, когато ни стане трудно. Има моменти, когато се спираме. Пред нас се появява стръмно място, което със собствена сила не можем да преодолеем. Тогава по някакъв уникален начин едни ръце ни вдигат (Пс. 91:12) и пренасят до по-горно ниво. Понякога се появяват ветрове, които искат да ни съборят. Ние се изправяме и ги смъмряме (Мк. 9:39). Но има и такива, за които е нужно повече време. Тогава започваме пост и молитва (Мк. 9:29), докато бурята напълно отмине.

Понякога дебелите снегове на проблемите искат да ни притиснат в своите ръце. Но ние само извикваме към Бога и Той ни измъква (І Птр. 5:7). Но какво да кажем за случаите, когато леко се подхлъзваме и падаме? Някой грях ни събаря за момент или кратък период. Отваряме страниците на своя пътеводител (Пс. 119:121) и разбираме, че трябва да се изправим. (Рим. 14:8) Понякога в своето изкачване виждаме хора, които са в окаяно състояние. Те са толкова силно повалени от греха, че са напълно изтощени и безпомощни. Подаваме им ръка с любов и надеждата да се хванат за нас, но те отказват. Нещо се е променило в тях. Какви са причините за тяхното падение и застой, невинаги ни стават ясни. Но ние сме длъжни да продължим. Молим се за тях и се надяваме някой ден да ги видим до нас.

Колкото повече се изкачваме по планината, толкова по-стабилна става нашата екипировка. Вярата, надеждата, любовта, кротостта, истината и пр. пазят нашия вътрешен човек. С всяка наша крачка и приближаване към върха Светлината се увеличава. Преминали сме през поляни, стръмни скали, бурни ветрове, снегове, но сме продължили. Пътешествието е славно. Душата ни не е само развълнувана, тя е изпълнена с истинска радост и мир. Толкова много неща имаме, които преди не сме притежавали.

Светските хора ни се смеят. Те виждат нашите усилия и устрем и това ги дразни. Някои християни намират смъртта си на тази планина, убити от хора, които ги мразят. Но там, където умират, е и мястото, където са възкресени.

Наближаваме върха, съвсем малко остана. Какво ни очаква там, ще видим съвсем скоро.

„Ето, ида скоро; и у Мене е наградата, която давам, да отплатя на всекиго, според каквито са делата му“ (Откр. 22:12).