Лицата на празниците

Как празнуваме? Какво е за нас празникът?

Външното или вътрешното... Опаковката или съдържанието? Гостите с подаръците, закачките, разглеждането на стари снимки и разравяне на спомени, наздравици... Или усамотяването, времето за размисъл, за събуждане на приспани желания. Идване на подходящия и чакан момент за нещо ново. За което все не сме намирали смелост да изречем на глас и да прекрачим напред.

Празниците като шумотевица или празниците като мълчание? Събираш хора около себе си, защото те го желаят, или ти го искаш, ти се нуждаеш от похвалите им, от насърченията? Отговори си искрено, ако търсиш загубения си път.

Празникът може да има поне две лица – за другите (близки и приятели) и за теб самия. Как те виждат другите и как ти се виждаш в реалността. Човек живее в общество и сред хора и е съвсем нормално да изпитва необходимост от общуване. И още по-разбираемо е „да гладува“ за своите разговори със себе си, за душевен мир и хармония.

Празникът не е ли повече време за твоята вътрешна стая? Проветрена и обновена, празнична – в съзвучие с твоите чувства и пориви.

Празникът – най-точното време да се отърсиш от неверни приятелства, от слагане на точка с излишни нерви, от забрава за несполучливи пътувания и запален с по-силен огън за надежда и добро. За щедрост!

Празникът е обещание, че няма да се оплакваш, няма да съжаляваш за минало и невърнато, ще спреш с чувството за вина и безпомощност. Празникът е радост! Празникът е изгревът, който настъпва всеки ден, но ти го проспиваш или не го поглеждаш. Той си те чака. Ти тичаш към залеза, а пропускаш вдъхновяващото начало.

Празникът не е загубено време, не е излишество. Нито отказ от задълженията.

Празникът е дар, който става за задържане, споделяне, отхвърляне, украсяване, увеличаване... Празникът е и опит да спреш да се страхуваш от всекидневието със стотиците уморителни задачи.

Празнувай! Имаш благословията.