Запушвам си ушите… Не чувам

„Аман от сладникави истории! Запушвам си ушите!” – възкликва непозната. Като че чувам как изпуска въздишка, от която в стаята става течение и празната чаша от мляко (лъжа! – джин с тоник и резенче лимон) се стряска и засрамено се скрива под масата.

Сладникави истории? Думи, от които никой няма полза.

Ами вестниците и информационните бюлетини се надпреварват в маратона по представяне на раздробени тела, пожари по непредвидливост, разстрели, гладуващи хора, просяци, смърт. Предостатъчно мускули за издръжливите ни души, не е ли така?

От стрес и протести се чудиш как светът е оцелял още и отгоре на всичко прави любов, забременява, забременява на квадрат, пазарува в изобилие и излишък бебешки дрехи и се размножава. Лошите новини не му въздействат... или до първите пет минути, преди ракията и салата, и антидепресанта, ако е жертвал пари да си го купи. Трагедиите са навик на днешния човек, част от духовния му пейзаж. Трагедиите са модерната му татуировка.

Дали, ако не го събудят с катастрофи, тайфуни и бам-бам, ще му доскучае и ще се мае дали не продължава да сънува?

„Аман от сладникави истории!”

Действителността ни залива без отдих и се питам как още не сме станали всичките чернички, а все още се белеят личица на невинни човечета и синеоки усмивки, тръпчинки даже по луничави дечица?

Истина или полуистина, истина или розови облаци – вечният дуел на човечеството.

Една пишеща жена доверява: „Старая се да пиша весело и иронично, за да не става тъжно на хората. Животът ни е много труден”. Феноменалният успех на леките романчета потвърждава нуждата от леко вдишване и спускане на пердето пред реалността. Или ставаш труп, или полудяваш, или свикваш, или... Избираш си. Поне в това си свободен!

Нашият велик Елин Пелин в разказа си „Косачи” е казал чрез героя си защо са ни мили приказките, а не вторачването в скъсаните цървули... Отнасят те в друг свят, забравяш за немотията и грижите си...

„Аман от сладникави истории!” – няма да възроптае българката, която живее в малко градче, което се стига с автобус за половин час до столицата, и вечер, след работа, бърза към къщата си. Чакат я възрастните родители. По цял ден са сами с телевизора, котката Мърчо и склерозата си. Ще наготви, ще цепи в мазето дърва за печката, ще ги мие, ще мие след тях... От умора и всекидневие почти ослепява и оглупява. Балсам и имуностимулатор са пухкавите, завързани тук-там с панделки истории с красив край. Няма нищо против препятствията и разочарованията, но много й се иска краят да е щастлив. Поне във филмите и книгите, които разгръща вечер, за да не престане да е нормална жена на 50 години. За миг се страхува, че ще изпусне фенера със светлината на живота си, но безпомощните очи на татко й и напуканата му милувка по небоядисваната й втори месец побеляла коса я разтърсва. Избутва съмненията. Няма нужда от шокова терапия. Будна е. На дъното на чашата й още се мята глътка надежда. Утре може би денят ще я пресрещне с разтворени обятия, а не ритайки я с острите си обувки по кокалчетата.

Елате, сладникави истории!