Бежанците в България

Интервю на Габриела Николова с адвокат Диана Радославова от Центъра за правна помощ „Глас в България“

Вие от години се занимавате с това да отстоявате правата на чужденци, емигранти, които се опитват да узаконят пребиваването си в България, и лично сте се сблъскали с тежката и тромава система на този процес. Бихте ли ни казали има ли някаква промяна в тази посока?

Има много положителни промени, които през последните 10 години са се случили в България. Лошото е, че всички те се случат под натиск от страна на Европа по повод на директиви, които излизат в срокове. Българското правителство е задължено да ги приложи в националното ни законодателство, т.е. един по-скоро външен, отколкото органичен вътрешен процес за това, какъв е потенциалът на системата и как тя може да бъде подобрена. Факт е, че има подобрения, но заедно с това и много празноти както в законодателството, така и в прилагането му. Един от основните проблеми е свързан с условията, които България осигурява по приема на търсещите закрила. Като под „условия” нямам предвид единствено хуманитарните. Сега много се говори за тях, за самите лагери – и старите, и новооткритите, за недостига на хранителни продукти и нужните грижи и услуги. Но условията за прием са както хуманитарни, така и правни заедно с гаранциите за пълната защита на правата на тази уязвима група от хора. Във всеобщата криза и еуфория най-силно се набляга на заплахата от прииждането им и се свързват с тероризъм и незаконна дейност.

Каква е обществената нагласа към този проблем и наблюдавате ли някаква промяна в тази нагласа?

За съжаление паниката и напрежението, което се внася, от една страна, се дължи на изявленията от държавната администрация относно мерките за сигурност, които трябва да бъдат взети. В това състояние на криза има възможност силно да се откроят и положителни практики. Има примери за локални общности, включително и църковни. Една ромска църква в Свиленград, който е близо до бежанския лагер в Пъстрогор, се грижи за около 20 – 30 африкански бежанци, които пребивават в лагера. Осигуряват дрехи, грижат се за бременни жени, отварят домовете си и ги канят на вечеря. Тези африканци се чувстват добре приети от една сродна ромска общност. При тях нуждата от изучаване на български език е спешна. Постоянно получаваме запитвания, къде се организират курсове по български. Има интеграционен център към Държавната агенция за бежанците, където се организират такива курсове, но те са само за бежанци, получили статут. А той се получава след престой в страната в период от няколко месеца до година, а понякога и повече. Тук не се включва обработката на документи за сирийските бежанци, защото там процесът е по-бърз, като целта е сроковете да бъдат още по-кратки.

Има много изявления, че хората, които се намират в софийските центрове, нямат регистрация. Вярно ли е това?

Те чакат регистрация, но поради недостига на кадри в Държавната агенция за бежанци струпването на работа и файлове, който трябва да бъдат обработени, отнема много повече време. Към настоящия момент се издават картончета за идентичност с тяхна снимка. Когато се стигне до процеса на издаване на идентификационните документи, или т.нар. сини карти, установени по Закона за убежището и бежанците, минава неопределен период от време.

Това ли е основната задача на вашата организация? Можете ли да дадете примери от вашата лична практика?

Да, такива хората защитаваме, като те са предимно млади. Профилът на пристигащите в България е основно на семейни с две или повече деца, които са на възраст между 30 и 40 години. Разбира се, има и много възрастни, както и млади, несемейни мъже. Но има и много непълнолетни и непридружени деца. Тази група е особено уязвима, а броят й нарасна с вълната на прииждащите емигранти.

С каква молба се обръщат те към вас? Какво искат?

Основното, което искат първоначално, е информация, защото са объркани за това, къде се намират и какво им предстои. Никой не им го разяснява по достъпен начин. Дори да знаят, че притежават определени права, те не знаят как да се ползват от тях. Така че заедно с информацията ние им предоставяме и правна консултация по време на административното им производство. В много случаи, когато са получили отказ за получаване на статут, ние се занимаваме с обжалването.

Каква е причината да се отказва статут?

В повечето случаи молбата се смята за неоснователна, защото не отговаря на критерии на закона или е недостоверна, т.е. лицето не е могло да я докаже по убедителен начин. Доказването в едно бежанско производство не може да бъде направено с документи, защото това са хора без лични документи за идентификация, нито документи, които да докажат тяхната история. Снабдяването с подобни документи е много трудно и затова законът дава възможност за един балансиран подход при оценка на бежанската история. За съжаление в България тенденцията е, че подходът е изключително репресивен. В момента повечето сирийските бежанци получават хуманитарна закрила, тъй като това е явна криза, която не може да бъде отречена и е напълно в рамките на закона. Но заедно със сирийските бежанци се увеличи и броят на другите бежанци – от Африка, Иран, Афганистан. И въпреки че каналите са същите, те се третират по различен начин и повечето от тях получават откази.

Какво се случва с хората, които получат статут и излязат от лагерите? Те не знаят езика, нямат и работа. Те директно преминават към криминалния контингент.

По закон имат всички права на български граждани. Но на практика, дори да ги имат по закон, отново идва въпросът за достъп до тях, без да знаят езика. Страната няма дългосрочна политика за интеграция на тези хора. Тук не говорим за какви да е хора – голям брой от тях са с добро образование и с добър професионален опит. Това е работна сила и потенциал, който може да бъде използват, а не възприеман единствено като заплаха. Има проблеми и с легализация на техни дипломи и професионална квалификация. Децата нямат нужното време, за да научат езика на добро ниво и да бъдат включени в учебни програми. Трябва да бъдат изградени алтернативни структури за интегрирането на децата и на възрастните с помощни средства и да им се помогне в един не толкова кратък, а в един по-продължителен период от време.

Как може да се случи това на практика, тъй като това вече е проблем?

На практика достъпът до интеграционен процес започва от момента, в който емигрантите получат статут. Много по-ефективно би било, ако той започне от момента на производството, защото това е период, в който бежанците не могат да правят нищо. Те нямат право да работят, така че има нужда от една елементарна промяна в законодателството, която да им даде право на труд. При положение, че им дават само 65 лв. на месец, ние не можем да осигурим добър жизнен стандарт. Курсовете по български език, които са достъпни в момента само за деца, могат да започнат на много по-ранен етап и за възрастни.

Тук само държавата ли има отговорност, или и различни неправителствени организации?

Според мен основната отговорност е на гражданското общество и неправителствените организации. И грешка е, че се търси отговорност само от държавата и цялата вина се стоварва върху нея, защото това е в сектора на гражданското общество на ниво местно управление и регионални структури. Аз вярвам, че вече сформираните инициативи са само началото и предстои още по-добре да се синхронизира и координира техният потенциал. Скоро слушах изказване на един бивш български политик, който трябваше да отговори на въпроси, свързани със заплахата за страната, и това, че ако ние сме една държава със здрави устои, демократични структури и ясна културна, религиозна, морална идентичност, това, което се случва в момента, за нас не би било заплаха. Би било предизвикателство, но то би предизвиквало нашите ценности да изпъкнат и да влезем в действие.

Кое ви предизвиква да помагате на хора, които са беззащитни и неспособни да заплатят за труда ви? Защо не се занимавате със защита на платежоспособни хора?

Много по-интересно е. Срещаш се със съдби, които не можеш да срещнеш по друг начин. Живяла съм в чужбина и знам колко е важно да има някой, който в конкретния момент да ти подаде ръка. Мисля, че това е основен принцип, даден ни от Бог – да се грижим за страдащите, за сирачето, за вдовицата и чужденеца. Това ми дава сила да се занимавам с това, макар да не е лесно. Ако правиш нещо само срещу заплащане или за своя лична изгода, много лесно ще се откажеш от него. Срещаш и много неблагодарност и неразбиране от самите хора, на които помагаш, но удовлетворението не може да се сравни с нищо друго.