Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Божието Слово - начин на живот

Main Pic
Публикувана: 05.12.2016
Автор: Лъчезара Йосифова
Прочетена: 3569
Коментари: 0

Разговор с п-р Любомир Шиваров от Евангелска християнска църква „Сион“ във Варна.

Обръщаме се към този насърчаващ пастор, мисионер и хвалител по случай Деня на Библията. Защото за него Святата Книга е не само писаното Божие Слово, но и начин на живот... Като журналист съм имала стотици срещи с интересни личности от различни държави – Божии служители, политици, президенти на нации, журналисти, хора на изкуството, спортисти... Всеки от тях е споделял част от сърцето си в нашите разговори и е оставял послание на читателите. Но си признавам, че разговорите с п-р Любо са били едни от най-интересните и ползотворни!  Вярваща съм от 24 години и той винаги ни е насърчавал като християнски журналисти. Когато сме имали интервюта в големи светски медии, се е радвал, че Словото Божие може да се чуе от много хора...

Много от нас не знаехме какви утеснения е претърпял за вярата по време на комунизма. Многократно арестуван, повече от пет пъти задържан за различен период от време, в арести, затвори, трудово-поправително общежитие. Всичко това, заради вярата му в Бога, че е християнин. Нека се молим за този Божий мъж, съпругата му Мариана и четирите им деца. Нека, както пише в Библията, всяко място, на което стъпват, да е Божия територия... Бог да пази влизането и излизането им отсега и до века! Те и тяхната църква са посветени ходатаи и в нашата международна молитвена верига Приятели, която се разшири на всички континенти – молим се за около 1000 мисионери и християни от различни държави. Словото има власт, благославяме ги от сърце и им желаем те, заедно със служителите от Варна, да придобият хиляди души за Господ Исус Христос!

Как започна пътя Ви с Бога? Знаем, че сте имал срещи и благословения от п-р Харалан Попов...

Роден съм в традиционно евангелско семейство. Баща ми Милко Шиваров и леля ми Ваня Ефремова са основатели на много от евангелските църкви около Варна. Прадядо ми е бил един от четиримата мъже, закупили сградата на старата петдесятна църква, която след реституцията отново си възстановихме и днес, модерно преустроена, тя служи за много местни и национални християнски събития. Но не се спасяваме заради потеклото си или заради заслугите на бащите ни. Всеки трябва да има своята лична среща с Господ Исус Христос. Благодарен съм, че Бог от малък формира характера и отношенията ми с Него. От най-ранно детство виждах Божиите чудеса в живота на моите роднини, но днес съм щастлив и благословен, че виждам Божията слава и чудесата Му в моя живот.

Приятелството ми с автора на книгата "Зад желязната завеса”, Харалан Попов започна след излизането му от затвора. Баща ми не криеше вярата си от хората. Въпреки че времената бяха официално атеистични, всички в работата му знаеха, че е вярващ. Когато п-р Харалан Попов беше освободен, нямаше желаещи да проявят гостолюбие към него. Всички се страхуваха, ДС следеше всяка негова стъпка, осъден бе за шпионаж. Баща ми каза – този човек е страдал заради моя Господ, за нас ще е чест да отседне в дома ни. Сприятелихме се и му казвах чичо Хан. После той замина за няколко месеца. Когато се върна, го видях направо на амвона в нашата църква. Затичах се към него. Нашият пастор Йосиф Кокончев се опита да ме спре. Тогава Харалан му каза: "Остави детето. След години то ще проповядва вместо нас на този амвон." След 25 години това се случи. От дете знаех, че ще служа на Бога и израснах със съзнанието за това.

Ходихте ли в казармата?

Това беше най-тежкото време в живота ми. Бях матрос на кораб за 3 години. Времето минаваше бавно, и точно когато си мислех, че най-трудното е вече зад гърба ми, ВКР (Военното контра разузнаване) разбраха, че съм приет да следвам теология. Разбраха също, че посещавам Евангелската петдесятна църква, че съм активен между младежите, че всяка отпуска прекарвам с християни. Приложиха ми “коригираща програма”, в която включиха и председателят на Клуба на атеиста във Варна – другарят Недялков. Той трябваше чрез своите атеистични беседи да опази екипажа от религиозната зараза, която матрос Шиваров можеше да пренесе.

След всяка лекция в присъствието на ЗКПЧ-ето (зам. командир по политическата част) аз трябваше да бъда обработен. Предлагаха ми всяко друго Висше учебно заведение, специалност по мой избор, само да се откажа от тази религиозна заблуда, да не си убивам бъдещето и да призная, че няма Бог. Имаше едно лице, което много мразеше християните. Веднъж в личен разговор ми каза: „Ако имам власт, ще взема един автомат, ще ви наредя всички християни и ще ви разстрелям. Какъв будала си ти! Аз те пускам отпуска, и вместо да излезеш с някое момиче, ти отиваш да се молиш с бабите на църква.“


Когато видяха, че не се поддавам, партийният секретар на кораба реши да вземе нещата в свои ръце. На 18 февруари 1980 г. В 22.30 ч. без никакво наказание до момента, без заповед на командира на кораба, без задължителния медицински преглед ме заведоха малко преди полунощ в гарнизонния арест. Затвориха ме в тъмната единична следствена килия №9. Тя беше малко по-голяма от телефонна кабина – широка около 1.30 метра. В ъгъла имаше кофа, която понякога изхвърляха, един дървен нар, който отключваха и спускаха от стената в 22 часа вечер и сутрин в 6 часа го вдигаха и заключваха. Ниски февруарски температури - студ и цял ден тропаш като кон, без да можеш да седнеш, мръсно, без достъп до вода, тъмно, без прозорец и лампа. По цял ден с нокти дълбаех чертички в стената, за да отмервам броя на дните. Лицето ми започна да гноясва. Напипвах множество пъпки. Часовете бавно минаваха. Всяка сутрин самотата изгряваше в килията, а неизвестността ми правеше компания, докато заспя. Една вечер силно въоръжен конвой от офицер и двама матроси с каски, паласки, боеприпаси с калашникови автомати, като много опасен бандит ме изведоха от ареста и ме закараха в дивизиона. Всичко беше режисирано, масата с червената покривка, палачът, който разпалено обясняваше колко съм неблагонадежден, че съм аполитичен тип, заплаха за обществото, че съм петно за Ленино – Димитровския Комсомол. Безпомощната и безразлична публика от военни матроси трябваше да ръкопляска, да ме заклейми, да ме заплюе и накрая с пълно мнозинство да ме изключат от Комсомола пред всички за назидание.

След края на спектакъла отново ме върнаха в килията. Дните продължаваха да се нижат бавно без видима развръзка. Въпроси като: ”Защо съм тук? Докога ще ме държат? Господи, къде си? Защо не се намесиш? Нали съм Твой син?“ всеки ден бягаха в ума ми. Усещах, че моята двайсет-годишна психика започва да се прекършва. Бяха минали повече от три месеца, когато една нощ аз не можех да заспя и със силна болка изплаках: „Господи, къде си, защо мълчиш? Докога ще ме държат арестуван в тази килия? Боже, ако Те има, направи нещо!" Представете си каква е била вярата ми в този момент, щом съм викал: „Ако Те има.“ И това беше Божията милост, когато ми се яви славата на Бога. Чудна сияйна светлина заля цялото пространство. То не беше вече килия, а огромна тронна зала. Във всяка молекула около себе си усещах Божието присъствие. Невероятен мир започна да ме изпълва. Чух топъл, загрижен, бащин глас: "Не бой се. Аз съм до теб. От самото начало съм с теб. Допускам всичко това, за да те утвърдя във вярата, защото планът ми за теб е да служиш на затворените, на отхвърлените, на наранените. Ще преминеш през неща, които не си си представял, но Аз съм Твоят Бог и ще бъда с теб завинаги!“

Потънал в Божията слава, изпълнен със силата на Духа Му, аз Го хвалех и славех на езици, пеех и се радвах, докато светлината бавно напускаше килията ми. Бях променен, бях различен, имах дързост и сила да изкарам в ареста не още трийсет дни, а трийсет години. Дни след това имаше невероятна развръзка. Бог ми показваше, че всичко съдейства за добро на тези, които Го любят. След общо шестмесечно задържане бях освободен, за да наблюдавам как Бог се грижеше за всичко и как във всяка трудност и изпитание Той дава изходен път.

Личната ми среща с Господ Исус Христос бе причина никога да не се усъмня в съществуването Му и да не се огъна по време на различните трудности и изпитания. Идваха проблеми. Атака след атака. Пет пъти бях задържан по различни поводи, на различни места. Бил съм в градския арест, във Варненския затвор, в трудово-поправителното общежитие в Девня. При един предварителен арест във Варненския затвор в осма килия с три легла бяхме осем човека. Тясно, стояхме прави, сядахме на смени, беше точно преди Рождество 1-2 декември 1986 г. Задържаха ме за 60 дни в трудово поправително общежитие. Жесток труд. Знаеха, че съм диригент на църковния хор и искаха да попречат на подготовката за празника в църквата. Искаха да ме пречупят, но в тия битки Бог ме кали. Като млади учители с жена ми Ани /това бе първата ми съпруга, която премина при Господа през 1989 г./, бяхме разпределени в град Долен чифлик. Там по време на час идваха, привикваха ме при първия секретар на партията, заплашваха ме: "Ти нямаш право да бъдеш учител, защото учиш децата да вярват в Бога." Ще те уволним. Опитваха компромати. Спомням си как точно преди държавния ми изпит - беше около 26 юни, най-добрият ми приятел имаше рожден ден, решихме да се разходим до Банско и Разлог.

Посетихме музея, разходихме се по центъра, правихме си снимки, почерпихме се в сладкарница и едва към 19 часа решихме да се връщаме. В Симитли ни спряха, бяхме с две коли 8 човека. Накараха ни да слезем от колите, да се обърнем с гръб, да вдигнем ръце и да стоим с лице към стената на крайпътната къща. След известно време ни заповядаха да се обърнем и един цивилен държеше в ръката си револвер. Вече се досещате какво последва! Точно този пистолет са го "намерили” под задната седалка в моята кола и това не е какъв да е пистолет, а пистолетът на Никола Йонков Вапцаров, който, забележете, сме откраднали при посещението си в къщата-музей на поета. Всичко беше с цел да ме пречупят, уплашат и вербуват. Всички бяха пуснати, включително и жена ми, само аз отново бях задържан. Закараха ме в ареста на милицията в Благоевград, където отново щяха да продължат поредните игри и шантажи. На следващия ден всички щяха да се дипломират, да завършат, а аз трябваше да остана в ареста. Обвинен за нещо, което дори не бях пипал. През два часа служител на ДС ме разпитваше, предлагаше ми споразумение, ако приема условията им, накрая ядосан ми каза: „Не разбираш ли, че властта е в нас, ако искам мога да те изкарам не само крадец на Вапцаровия пистолет, а и убиец на Гоце Делчев.“ Тежки времена бяха. Подробности ще напиша някой ден в книгата си (Усмихва се). Важното днес за читателите ви е, че Бог обръща всяко зло за наше добро, и да не се притесняват за утрешния ден... Бог ме изведе по чуден начин и малко преди обяд успях да вляза на изпита и да се дипломирам с останалите.

Слава на Господ Исус Христос, че Ви е дал сила да издържите! Как мислите, защо Той е допуснал толкова гонения и скръб в живота Ви?

Научих много уроци: 1. Бог винаги знае всичко, нищо не става без знанието Му. Ако и да не го разбирам, знам, че е прав. 2. Научи ме на търпение, винаги Той има последната дума. Той е моят Йеова Ире. 3. Навсякъде около нас има скръб и болка, само ако си минал през това, можеш да разбираш хората. Бог допусна тези изпитания, за да стана съпричастен със съдбата на затворниците, да разбера как се чувстват и да мога да им състрадавам. Още от баща си приех благодатта да служа на затворени, интернирани и заточени хора.
През деветдесетте години започнах ежеседмично да служа във Варненския затвор. Това продължи осемнадесет години. Там лежат много рецидивисти, твърди хора, корави. На пръв поглед, нищо не се случва. Имаш усещането, че трудът ти е безплоден. Но веднъж проповядвах в църква в друг град и след службата при мен дойде един човек. Повярвал в затвора от моите думи. Стискаше ръката ми с благодарност. Попитах пастора за него. Бил най-дейният и отговорен, честен Божий мъж. Когато го пуснали от затвора, той първо отишъл да намери църквата, да разбере кога са богослуженията и после се прибрал у дома си при близките. Дори и само заради него си е струвало да мина през това.

Как виждате развитието на евангелизма във Варна в по-нови времена?

Още през 1989 г. с гостуването на Джони Ноер усетих, че нещо започва да се случва. Заедно с Тихомир Танев организирахме цялото му гостуване тогава във Варна. Това бе непосредствено преди промените. Тогава милицията ме арестува, скъсаха ми сакото, извадиха пистолет и ме заплашиха с разстрел, ако не им кажа какво ще се случи и какво планирам. По-важно бе какво Бог бе планирал. След това събитие във Варна Българската църква се съживи. Хората станаха по-смели и по-решителни. Позволяваха на Бог да ги използва. През последните двадесет години видяхме съживление, изливане на Духа и единение на евангелските християни и пастори.

Преди седем години във Варна започнахме ходатайствено служение за нашия град. Включиха се много пастори. Молехме се на четирите краища на града, като бяхме дефинирали точните нужди на хартия и ги поставихме пред лицето на Бога. Започнахме да виждаме чудеса на промяна.

Във Варна евангелската общност е особено задружна...

Бог благоволява в единството на всички пастори и това единство задвижва небето. Хората виждат, че ние сме приятели на първо място. Височината, на която се събирахме години наред за молитва, беше използвана от много недобросъвестни хора. Постоянно я замърсяваха и ние периодично я почиствахме. Един ден разказахме на кмета /това бе преди време, при предишния кмет Кирил Йорданов/, че има едно място срещу града ни, на което се молим за него, за управляващите, за жителите на Варна, както и за децата и семействата ни, но в момента то е пущинак. Казахме му, че с негова помощ това място може да се превърне в панорамна площадка към града ни, защото изгледът е прекрасен. Кметът пожела на следващата ни молитва да дойде и да го види. Дойде, видя, допадна му, молихме се заедно и сега елате да видите това място. Господ е велик! Добре работим и със сегашния кмет Иван Портних.

Какви по-интересни общоевангелски инициативи сте имали във Варна, които са били в интерес на обществото там?

Няколко години празнувахме заедно Деня на Реформацията. Наши младежи раздадоха листовки на хората в квартала и ги поканиха в църквата в Деня на Реформацията, 31 октомври. Предложихме им чай, кафе и отговорихме на всички техни въпроси, свързани с евангелизма и евангелските църкви. Включи се активно и Петдесятната църква, а във фоайето на Методистката църква организирахме изложба на художници християни. Целта ни бе да покажем, че евангелската общност е ценен стълб на обществото. На масата в църквата бяхме подредили много книги и брошури, някои от които разобличават различните секти и опасни учения. Така посетителите можеха да се убедят, че ние също се дистанцираме от тях и учим младите да се пазят от техните лъжи и заблуди. Показахме им, че даваме добро християнско възпитание и обучение на децата си и с тази мъдрост те ще могат сами да разграничават истината от лъжата, доброто от злото и да се пазят от култовете. Получихме някои ценни исторически филми от София, от Студио 865, които съдържат изключителни архивни кадри за историята на евангелизма у нас. Към тях добавихме кратки видео презентации за всяка църква. Лъчи, ти като журналист знаеш колко е важно да представяме добре на обществото това, в което вярваме.

Обикновено правим заедно различни неща, организираме християнски събития, за да видят, че сме единни. През лятото в Морската градина на сцена „Раковина“ младежи от евангелските църкви във Варна поканиха православния свещеник Любо Попов, католически свещеник и мен. В продължение на два часа се раздаваха материали на хората и им показахме, че имаме една вяра в един Бог, нашия Господ Исус Христос. В навечерието на християнския празник „Вяра, надежда и любов“ отново бяхме заедно на Раковината. Раздадохме над 5000 Нови Завета и книгата „Живот след смъртта“ на проф. Дечко Свиленов. Пяхме, споделяхме Христос, децата играеха и танцуваха.

Забелязах много дипломи и грамоти в офиса Ви. Какво е Вашето образование?

Някои от тези сертификати са за членство на църквата в различни международни служения. Част сме от Световното служение „Крайъгълен камък“. Използваме тяхната стратегия и тактика. Имаме сертификат от Библейски колеж „Вижън“. Преди време бях директор на този Библейски колеж за Варна. Доста студенти го завършиха. Както вече ви разказах, преди години съм завършил Софийската Духовна Академия, която днес е Богословски факултет в Софийския Университет. След това бях на специализация в Теологичния институт в Осияк, Хърватска. Това беше преди войната в Югославия. Завършил съм и педагогика в СУ „Климент Охридски”, с II клас квалификация. Работих и като учител 16 години. Кандидатствах за директорското място в едно училище, но се наложи да запиша задочно социален мениджмънт, тъй като беше необходимо условие за заеманата длъжност. Така че между другото завърших и Икономическия Университет във Варна. Ако трябваше в небето да влизаме чрез дипломи, бих ви казал за още няколко, но ще кажа като ап.Павел :”Това, което за мен бе придобивка, сега поради Христос смятам за безполезно. И не само това, а и всичко друго сега смятам за безполезно в сравнение с величието да познавам Христос Исус, моя Господ. Заради него се отрекох от всичко и всичко за измет считам, само Христос да придобия!”

Откога сте пастор в църква „Сион“?

През септември 2000 г. стартирахме нашата църква. Нека си припомним от историята - през 1906 г., след като Святият Дух посещава Америка на улица „Азуса“, е имало три години невероятен напредък и развитие на всички църкви. През 1909 г. хората започват да охладняват и да се разпръскват. Тогава Ейми Макферсън по Божие внушение започва да събира много хора, които приемат Святия Дух, за да направят самостоятелна църква, най-голямата в света за онова време. Преди няколко години чествахме 100 години от това изливане на Духа и началото на петдесятното движение и петдесятните църкви в света. Аз имам честта и достойнството да бъда част от този фундамент „Форскуер чърч“ и нашата църква „Сион“ е в системата на тази историческа общност. Четирите основи ни дават разбирането, че Господ Исус Христос е Идващият Цар, Който спасява, кръщава и изцелява и днес. Това е пълното Евангелие. Дори Чарли Чаплин и Антъни Куин са били в църквата на Ейми Макферсън. Много известни артисти от миналото са хвалили Бога там. Това е църква на Святия Дух. Радвам се, че със съпругата ми Мариана можем да служим в нашата църква днес.

Вие имате четири деца. Силно е свидетелството за дъщеря ви Елизабет, която е оцеляла без поражения след падане от петия етаж на двегодишна възраст... Това е невероятно потвърждение на 91 Псалом как Бог изпраща ангели да се грижат за уповаващите в Него християни!

Да, тогава идваха да снимат и от Българска национална телевизия. Това бе доказателство, че Словото на Бога е вярно и истинно. Елизабет е най-малкото ми дете. В края на 1997 г. тя не бе навършила и две години. Бог я опази и ни насърчи като негови служители. От осемнайсет метра, от петия етаж е паднала и оживяла без никаква повреда! Сега е на 20 години, насърчена за вярата. По драматичен начин разбра каква е силата на 91 Псалом, че Бог изпраща ангелите Си да пазят Неговите деца... Тя завърши Музикалното училище във Варна, сега следва в Бургас педагогическо образование и посещава ББЦ „Благовестие“ при п-р Живко Тончев.

Имате интересен девиз. Бихте ли поздравили с него и нашите читатели?

Скъпи читатели на „Евангелски вестник“, давайте на всеки ваш ден шанса да бъде най-добрият в живота ви! Бог да ви благослови!
 


 



 

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg