Възнесение – празникът в сянка

Възнесение не е особено популярен празник сред евангелските християни. Вероятно повечето от нас виждат в него просто един исторически детайл, част от разказа за живота на Христос, останал в паметта на учениците и намерил своето място в Новия Завет, но без особено богословско или практическо значение. Ние сме склонни да прескачаме от Възкресение направо към Петдесетница – един много по-значим за нас празник, чийто смисъл  ясно осъзнаваме.

Тази прибързаност вероятно е неоправдана. Значението на Светия Дух за християнския живот едва ли може да бъде преувеличено и още докато е на земята Исус често говори за Своето идване (виж напр. Матей 3:11; Марк 1:8; Лука 3:16; 11:13; 12:11-12; Йоан 1:33). Духът е изворът на сила за свидетелство и свят живот, който учениците трябва да получат и без който не могат да направят нищо (Деяния 1:4-8, Йоан 20:22). Това, което обаче често пропускаме да забележим е, че идването на Светия Дух е пряко свързано с възнесението на Исус. Христос неколкократно повтаря в своята т. нар. „Първосвещеническа молитва,” че Той трябва да отиде при Отца, за да може Духът да дойде (Йоан 15:26; 16:7). Същото е записано и от Лука (Лука 24:49) – отново в контекста на възнесението (ср. 24:50-51). Накрая на Петдесетница, Петър ясно свързва двете събития: „И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате” (Деяния 2:33).

Казано по друг начин – без Възнесение няма Петдесетница.

Това обаче е само половината от значението на Възнесение. Макар самото събитие да се споменава само няколко пъти (Лука 24:51; Деяния 1:9-11; 1 Тимотей 3:16), има една забележителна група стихове, които имплицитно са много тясно свързани с него.

Деяния 2:34-35 Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: - "Рече Господ на Моя Господ: Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти за Твое подножие".

Деяния 7:55-56 А Стефан, бидейки пълен със Светия Дух, погледна на небето, и видя Божията слава и Исуса стоящ отдясно на Бога; и рече: Ето, виждам небесата отворени, и Човешкият Син стоящ отдясно на Бога.

1 Петър 3:22 Който е отдясно на Бога, като се е възнесъл на небето, и Комуто се покориха ангели, власти и сили.

Евреи 1:3-4 Който, бидейки сияние на Неговата слава, и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово, след като извърши [чрез Себе Си] очищение на греховете, седна отдясно на Величието на високо, и стана толкова по-горен от ангелите, колкото името, което е наследил, е по-горно от тяхното. 

Евреи 8:1 А от това, което казваме, ето що е смисълът: Ние имаме такъв първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата,

Евреи 10:12 но Той, като принесе една жертва за греховете, седна за винаги отдясно на Бога,

Възнесението на Исус е последвано от Неговото сядане отдясно на Бога (Отец). Значението на израза е достатъчно ясно – възнеслият се Христос получава власт над целия свят. При това сядането „отдясно” не означава, че Христос става един вид „втори” след Отец, а че упражнява власт, равна на Неговата. Откровение глава 4  описва една величествена небесна картина, в която Бог Отец е седнал на Своя трон в цялото си величие. В глава 5 вниманието се пренася върху друг образ, който е едновременно лъвът от Юдовото племе (5:5) и заклано агне (5:6). Макар нашите преводи да не са съвсем ясни, гръцкият текст дава основание да твърдим, че то(й) стои на самия трон. Това означава, че Христос е седнал на същия трон, на който седи и Бог Отец (ср. Откр. 3:21).

До същия извод можем да достигнем и ако погледнем от един по-различен ъгъл. Древните християнски символи на вярата, като Апостолският и Никео-цариградксият споменават възнесението и сядането на Христос отдясно на Бога. Тези символи са тясно свързани с изповядването на Триединството – вярата, че има само един Бог, Който съществува в три лица. Те не само споделят една природа, но и еднакви атрибути като сила, власт и всемогъщество. В Троицата не може да има първи и втори или различна власт – това директно би довело до някаква форма на арианство – ереста, срещу която тези изповеди са се борели. Христос не става втори след Отец – Той получава същата власт, каквато има и упражнява и Сам Отец.

Практическото следствие от това осмисляне на Възнесението е още по-важно. „Даде ми се всяка власт на небето и на земята,” казва Исус. Всеки път когато си припомняме Възнесението, ние на практика изповядваме думите на Пс. 93:1:

Господ царува; облечен е с величие;

Облечен е Господ, и опасан с мощ;

Това би трябвало да е огромна утеха за християните – Този, Който ги е обикнал повече от Собствения Си живот, притежава пълната власт над цялата вселена.

Светът, в който живеем, не е нито водовъртеж от безлични сили, нито бойно поле на враждуващи божества. Битката е спечелена, краят е предначертан, владетелят е коронован и бавно, но сигурно Неговото царство идва „на земята така, както и на небето.” А ние сме уверени, че каквото и да ни се случи, то само може да ни направи „повече от победители” (виж Римл. 8 – текст, в който Възнесението отново е индиректно споменато в ст. 23). Така, чрез силата на Духа, Който ни е бил даден, ние с дързост и увереност споделяме благата вест, че „има друг цар – Исус” (виж Деяния 17:7).