Сряда, 30.11.2022

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Анатомия на вярата

Main Pic
Публикувана: 05.08.2018
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 1725
Коментари: 0
Ние живеем живота си като разчитаме нa сетивата. Но има някои важни неща, които са отвъд сетивата. Например, ние не можем да видим как даден човек идва до вярата. Можем да споделим благата вест с него, можем да се опитаме да отговорим на въпросите му, можем да го доведем на църква, можем да се опитаме да му покажем добър пример с живота си. Но ние не можем да видим какво става в сърцето му.  Защо един човек повярва, а друг не? Защо някой откликва веднага, а друг дълго време не може или не иска? Какво става вътре в човека? Нямаме сетива, с които можем да видим това. Нямаме уреди, с които можем да направим замерване. Не съществува такова нещо като „душеметър“ или „сърдечна скала.“ Но въпреки това нека се опитаме да направим аутопсия на вярата на един човек. Повечето от нас са чували за него. Името му е Никодим, което означава „победа на народа.” За него се говори само на 3 места в НЗ – всички в евангелието според Йоан. Те не ни казват всичко, но все пак хвърлят някаква светлина върху горните въпроси. 
 
Никодим е част от група хора, наричани фарисеи.  Днес думата фарисеи е синоним за религиозни лицемери, но всъщност това са били хора, полагащи огромни усилия да разберат Божия закон, след това да го изпълняват и накрая да научат и другите на него. Много от фарисеите били искрени в своята вяра и живот. Никодим бил един от тези хора. Той е наречен и „еврейски началник.”   Така че Никодим бил човек със значително политическо и религиозно влияние. За първи път се срещаме с него в Ерусалим, точно  когато Исус започва да се превръща в публична личност. Никодим го слушал няколко пъти и чутото и видяното го засегнало по някакъв начин. Явно Никодим е бил достатъчно докоснат, за да пожелае да се срещне с Исус. И когато двамата се срещат, първите му думи са: "Учителю, знам, че си дошъл от Бога, защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако Бог не е с него" (Йоан 3:2).
 
Има обаче един проблем. По това време еврейските водачи вече били започнали да гледат с подозрение и недоверие на Исус. Да отиде при Него можело да означава Никодим да си навлече неудобни въпроси. Затова той отива при Исус през нощта, тайно, когато никой няма да го види. Повечето от нас знаят добре този разговор, който е описан в Йоан 3. Тук Исус казва някои от най-забележителните думи в целия Нов Завет. Тук се намира „златният стих“: Йоан 3:16-17. Пак тук Исус ясно говори за Своята спасителна смърт на кръста (Йоан 3:14-15).
 
Християните обичат тези текстове, които толкова силно говорят за най-важните неща на нашата вяра. Понякога пропускаме от разговора, че Никодим не разбира и половината от казаното от Исус. Единствените думи на Никодим, повторени няколко пъти, са: „Не разбирам.“  Това е важно за нас. Някои са християни от толкова дълго време, че са забравили колко странно може да звучи християнството. Опитайте да си представите как звучат изрази като „новорождение“, „спасен чрез кръвта на Христос“ или „Господна вечеря“ на случаен човек от улицата. Когато един човек чуе благовестието, той има нужда от време да го разбере, сигурно има и въпроси, на които трябва да си отговори. Някои може да са въпроси, задавани на глас, други трябва да зададе на самия себе си. А това често изисква време. 
 
Ако четем внимателно евангелието според Йоан ще видим, че Исус дава време на Никодим. Той го предизвиква, да, но Той му дава и време. Може би се питате колко време? Двамата се срещат отново след 2,5 години. Историята е описана в 7 глава на евангелието според Йоан и е много интересна. Мястото отново е Ерусалим и Исус отново поучава на големия еврейски празник Шатроразпъване. По това време фарисеите вече били твърдо настроени против Исус. И така Синедрионът се събира и изпраща войници, които да Го заловят. Войниците обаче са толкова смаяни от думите на Исус, че Го оставят да си отиде, без да направят нищо. Никодим е част от еврейския Синедрион. Но когато Синедрионът израща войници да заловят Исус, той мълчи. В цялата случка има записана само една-единствена негова реплика, в която той пита: "Нашият закон осъжда ли човека, ако първо не го изслуша и не разбере що върши?" (Йоан 7:52).
   
Никодим иска Исус да получи възможност да обясни преди срещу Него да бъде признесена присъда. Другите обаче не са склонни на това. Те отговарят гневно на Никодим. И той млъква. Не казва нищо повече. Думите му показват, че вътре в себе си той е благосклонно разположен към Исус. Но Никодим, се страхува и мълчи. При това Никодим не мълчи само тук. Той липсва на процеса срещу Исус. Синедрионът заседава и решава, че Исус е виновен за богохулство и трябва да бъде убит. Името на Никодим изобщо не се споменава в разказа. Той или не присъства, или мълчи и не казва нищо. Ние бихме казали: Колко жалко. 
 
Този текст ни помага да хвърлим бегъл поглед към душата на Никодим. Той се страхува. И това е нещо, с което някои от нас са се срещали. Има хора, които вътрешно са убедени, че има Бог и симпатизират на Христос. Но те не изповядват вяра, не застават открито за Христос, понеже се страхуват. Цената им се струва твърде висока. Това може да им навреди по някакъв начин. Или пък не искат да се идентифицират с нещо, което някои наричат секта. Или понеже мислят, че така ще изгубят приятели. Затова те не правят нищо. Така този вътрешен трепет остава заглушен и безплоден. Ние считаме това за неуспех на евангелието, считаме го за отхвърляне. Вече споменахме, че няма инструменти, с които можем да измерим сърцата и душите на хората, и да знаем със сигурност какво става в тях. Понякога нещата се случват по начин, различен от този, който мислим или предполагаме. 
 
Така стигаме до третия текст, в който срещаме Никодим. Той се намира в самия край на евангелието. Исус вече е разпънат на кръст и е мъртъв. Тълпата гледала екзекуцията започва да се разотива – зрелището е свършило. Синедрионът е доволен. И точно тогава се случва нещо неочаквано. В Йоан 19:38-39  се споменават двама души:  Първият е Йосиф от Ариматея. Вторият е Никодим, който носи със себе си 100 литра смирна и алое. Това е огромно количество и достойно за погребение на цар. Освен това тези ароматни смеси били много скъпи. Никодим обаче е готов да поеме разходите. Двамата вземат тялото и го погребват в нов гроб, който е собственост на Йосиф от Ариматея. Гробовете около Ерусалим, особено новите гробове са били изключително ценни и скъпи. Това е голяма жертва и от двамата. На практика Йосиф и Никодим със своята смелост сбъдват прочествата за Исус: „И определиха гробът му между злодеите, но по смъртта му при богатия.”  Много интересно. Синедрионът праща Исус на смърт, но изведнъж, най-неочаквано, двама от неговите собствени членове се идентифицират като ученици на осъдения. И единият от тях е точно Никодим, който говори с Исус, но не разбира нищо от това, което му казват. Същият Никодим, на когото лесно могат да затворят устата, понеже се страхува за репутацията си. Никодим, който не казва нищо по време на съдебния процес и не протестира срещу присъдата. Но сега, когато Исус вече е мъртъв, явно нещо в него се е пречупило. Той казва: „Аз няма да мълча повече” и пристъпва напред, за да изяви своята вяра. 
 
Сякаш това е най-неподходящото време за такова действие. Исус е мъртъв. Учениците Му са избягали. Петър се е отрекъл 3 пъти от Него. Йоан седи настрана и плаче заедно с жените. Един млад човек, когато са хванали за дрехата е толкова уплашен, че я оставя в ръцете на войниците и бяга гол. Дори след като всичко е свършило учениците продължават да се страхуват и се събират само в здраво заключена стая. Но Никодим пристъпва напред. Този, който изглежда пълен провал според нашите критерии тук се оказва по-голям успех от самите апостоли. Пред кръста на Исус първите стават последни, а последните първи. 
 
Това е последният текст, в който се среща името на Никодим. Не знаем какво е станало с него след това. Някои апокрифни източници и несигурна информация казват, че той бил кръстен от апостолите Петър и Йоан. Заради своята вяра изгубил мястото си в Синедриона и след време дори бил изгонен от Ерусалим. След смъртта си тленните му останки били положени в общ гроб с Гамалиил и Стефан. Нямам представа колко от това е вярно. Може би нищо, а може би всичко. Но евангелист Йоан ни дава доста ясен знак, че накрая, след години чакане и отлагане Никодим все пак е повярвал в Христос и открито се идентифицирал с Него.  
Какво тогава разбираме от тази дисекция на вярата на Никодим, която се опитахме да направим? Оказва се, че не много. Такава не може да се направи, понеже нещата често не са такива, каквито изглеждат. 
 
Разказът за Никодим все пак ни сочи някои неща. Ще спомена 3 от тях, които мисля, че касаят и нас днес. 
1. Когато споделяме благата вест за нашата вяра, трябва да се научим да разчитаме на Божия Дух. 
В своя разговор с Никодим Исус казва нещо много интересно:  "Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа." Не можем да доведем нито един човек до истински взаимоотношения с Бога – само Светият Дух може. Можем единствено да свидетелстваме за Бога, но резултатът не се определя от нашите способности, а от действието на Божия Дух. Текстът казва и нещо друго – Божият Дух не е вентилатор, който можем да насочваме по свой избор. Ние не виждаме и не разбираме Неговото действие в сърцата на хората. И затова често ще се случва да бъдем изненадвани. Там където предполагаме, че хората ще повярват, може нищо да не се случи. Там където смятаме, че има само студенина, може изведнъж да се окаже, че отвътре гори огън.  Това, което можем да направим е, винаги когато ни се отдаде възможност да споделяме благата вест с радостната увереност, че Божият Дух действа и прибавя Своята сила към нашите понякога слаби думи. 
 
2. Ние трябва да се научим да имаме търпение. 
Ние често искаме бързи резултати. Може би причината е, че живеем в една забързана култура. Пускаш монета в автомата и кафето ти е готово. В ресторанта искаме храната ни да се приготви бързо. Макар че колите ни карат бързо, често превишаваме скоростта. Но при вярата не можем да насилим нещата да стават бързо. Исус чака Никодим 3 години, за да повярва. Може би ние също трябва да се научим на търпение. Някои хора изпитват съмнения, несигурност и страхове. Благовестието трябва винаги да се проповядва ясно в нашата църква, но също така църквата трябва да бъде гостоприемна към търсещи хора, да им направи място и да им даде необходимото време. Можем да гледаме на тях като на гости, които желаят да наблюдават нашата вяра и поклонение и да бъдат оставени да вземат решение без да бъдат насилвани към нещо, за което все още не са готови.  И ако направим това, аз съм сигурен, че ще видим как някои от тях да пристъпват напред, когато най-малко очакваме това. 
 
3. Ние трябва да научим, че Бог е по-загрижен за спасението на хората от нас
Може да ви се струва глупаво, но понякога ние се държим, сякаш наистина вярваме, че сме по-загрижени от Бога. От време на време чувам хора да казват: Ако пропусна тази възможност, или ако не се справя добре, или ако направя нещо погрешно човекът може утре да умре и да отиде в ада, понеже не сме му казали за Христос. Наистина ли? Ако има Бог, Който го е грижа за този човек и ако Той знае, че човекът би отговорил с вяра, наистина ли мислите, че ако ние млъкнем, Бог няма да му даде друга възможност? Ако знае, че може да повярва дори след 20 години, мислите ли, че Той няма да го пази толкова дълго и дори повече. Такова мислене прави нас по-загрижени за спасението на хората, отколкото Бог. Сякаш Бог не върши нищо и всичко е паднало на нашите рамене. Бог е много по-загрижен за хората от нас и прави много повече за тяхното спасение. Спомнете си каво казва Исус: „Ако тези хора млъкнат, камъните ще извикат.” И ако утре ние всички млъкнем и откажем да говорим, бъдете сигурни, че благовестието няма да престане да се чува. Защото Бог обича хората, желае те да се спасят и се радва, когато те се спасяват. 
 
В арабските страни – много хора идват до вяра чрез видения, сънища или ангели. Това не означава, че няма значение дали ние споделяме вярата си или не. Има огромно значение. Бог е поверил благата вест на нас и ние трябва да я споделяме при всеки удобен случай, а когато няма случай да създаваме такива случи. Но нашето благовестие трябва да става с доверие в Божията любов, а не в нашата ревност. Иначе ние мислим твърде погрешно за Бога. И това може да превърне благовестието ни в едно чисто човешко блъскане, вместо в радостно споделяне на вестта, че Бог наистина обича хората.   
 
Историята с Никодим е най-вече история за Божията любов – търсеща, търпелива и способна. Ние сме съработници с този Бог, Той е избрал да работи чрез нас, но не ни е оставил сами да вършим нещата. Там където ние отидем, Той вече е бил. Тези, на които говорим, Той вече е докоснал със Своята предварителна благодат, дори те да не знаят това. Бог действа в света чрез Своя Дух, макар че често не можем да разберем откъде идва, накъде отива и какво прави. Но Бог е в света, защото обича този свят, защото не е дошъл да осъди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. И това е една добра вест, която ние също сме изпратени да носим. Затова се надявам да имаме увереност, че Бог работи пред нас и повече от нас. Ние не можем да видим сърцата на хората, но и нямаме нужда от това, понеже можем да сме сигурни, че Бог действа в тях. 
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
Books-bg
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg