начало > Общество > За любовта към Родината

За любовта към Родината

Публикувана: 05.05.2019
Автор: Момчил Петров
Прочетена: 2511
Коментари: 0

Сподели

Днес е поредният национален празник и ден за празнуване. Няма по-старомодна добродетел от обичта към Родината. Звучи неловко, навява асоциации за изпразнени от съдържание ритуали, скучни четива и политици, които се опитват да манипулират хората.

От друга страна обаче, отказът от тази ценност ни обрича на обезчовечаване. Накратко ще опитам да опиша защо мисля така. Давам си сметка, че аргументите ми не са от източник с безспорен авторитет пред всичките ми приятели. От друга страна съм убеден, че са валидни за всички, независимо от значимостта на Библията за всеки от нас.

И така в 1 Йоан 4:20 се казва: “…който не обича брат си, когото е видял, не може да обича Бога, Когото не е видял.“ Накратко става въпрос за следния принцип – човек реално може да обича хората, които са най-близко до него, които са пред очите му и в ежедневието му.

Разбира се често се случва човек да заживее в посвещение и любов към далечните. Нерядко такава е природата на активизма за каузи на другия край на планетата, както и на екологични каузи или свързани със закрилата на животните. Колкото и похвално, и благородно да изглежда такова посвещение, ако в същото време човек не изпитва поне същата любов към хората около себе си, отдадеността на такива каузи е форма на бягство от провала ни да обичаме ближните си.

Любовта към Родината е следствие на обичта към ближните. Тя е проява на нашата благодарност за полученото добро, за преживяната нежност, приятелство, съчувствие и състрадание. Тя е качество на хората, чиито очи са отворени за преживяното добро, за даровете, които ежедневно получаваме, за добронамереността, която ни обгражда. Здравият човек забелязва и отразява тези неща, фиксацията върху негативните неща, които неизбежно ни съпътстват до степен да не преживяваме радост от доброто, е болестно състояние.

Ето защо обичта към Родината не може да бъде причина за надменно отношение към други народи. Нормалният човек си дава сметка, че както ние сме получили добро, обич и закрила в нашите семейства, приятели, съседи и колеги, както нашата среда е свързана със скъпи спомени за нас, същото преживяват нормалните хора от другите народи в тяхната среда. Но няма как да бъдем безразлични към нашата родна среда, няма как да бъдем безразлични към средата на нашият= живот или нашето минало и да бъдем здрави хора. В такъв случай ние просто претендираме, че обичаме нещо, което е далеч от нас, без да обичаме това, което е близо, или е било близо, до нас. Позволете ми да кажа, че е невъзможно.

Обичаме Родината си, защото обичаме родния си език. Това е кодът, на който общуваме най-добре, на който разбираме най-добре себе си, на който се шегуваме най-добре, чиито диалекти са ни мили и автоматично връщат съзнанието ни към скъпи образи – баби, дядовци, мили приятели, интересни пътешествия. Тук е моментът да кажа, че приятелите, които дълго живеят в чужбина, е нормално да изпитват подобна обич към мястото, където живеят, към езика, на който говорят и който са усвоили в съвършената му дълбочина. Заедно с любовта към Родината и родния език.

Любовта към Родината е и обич към нашите сънародници, които се наричат с техническия термин "малцинства". За мен моите сънародници цигани и турци не са малцинства. Те са хора, които просто са си на мястото, с мнозина от тях имам скъпи приятелства, други са били безкрайно добри с мен, a някои са членове на семейството ми. Тези хора са тук и са част от моята Родина.

Любовта към Родината е и обич към чужденците, които пристигат тук, за да останат за дълго или завинаги. Когато те обикват моята страна, нейната история, научават нейния език, те стават част от моята Родина.

Обичта към Родината е съчувствие и гордост към историческата съдба на българската нация. Както и съпричастност към нейното настояще и бъдеще. А също и привързаност към нейната култура, постижения в литературата и изкуствата. Не на последно място любов и ангажираност към нейната природа. Също и към нейните градове и села.

Обичта към Родината не е абстрактна ценност, тя е базова човечност. Няма как да говорим за ценности, каузи, добро и зло, ако ни липсва базовата ценност. Обичам Родината си, обичам езика си, обичам хората на България, които живеят в нея или далеч от нея, а след това може да обичам едни или други неща. И така е правилно. В обичта към нещата, които виждам, е доказателството, че не съм лицемерен, когато се обвързвам с по-далечни неща.

Накрая специално за моите приятели християни. Сякаш чувам някои от вас да казват: „Ами Авраам, който напусна „бащиния си“ дом?“. Да, Авраам напусна родината си, за да последва един велик и реален призив. Но искам да си спомните следната картина. Престарелият Авраам, съкрушен от загубата на своята възлюбена Сара. Поглежда кротко своят най-близък сътрудник и казва с една непреодолима твърдост: "Сложи, моля, ръката си под бедрото ми; и ще те закълна в Господа, Бог на небето и Бог на земята, че няма да вземеш жена за сина ми от дъщерите на ханаанците, между които живея; а да отидеш в отечеството ми, при рода ми, и оттам да вземеш жена за сина ми Исаак" (Битие 24).

Обичта към Родината е базова човечност. Защото не може да обичаме хората, които не виждаме, ако не обичаме хората, сред които сме израснали.

Сподели: