Разказът за Вяра, Надежда и Любов, и майка им София е един от онези агиографски документи, за чиято историчност не намираме потвърждение. Събитията, записани в тяхното житие, би трябвало да са се развили в първата половина на II век при управлението на император Адриан (117-138 сл. Хр.). Както и в повечето жития, в него се съдържат безспорно митологични елементи, което само по себе си не е несъвместимо с историчността на част от събитията. Причината за дълбокото съмнение в действителността на събитията е, че липсват данни в ранните мартирологии преди VII век. През XVII век, един католически орден, основан от Жан Боланд, се заема с амбициозната задача да изготви Acta Sanctorum – една компилация от всички исторически разкази, въз основа на които са създадени житията на светците. Именно трудът на боландистите показва, че първите сведения за децата мъченици и тяхната майка се появяват през VII век. В следващите редове ще направим кратък преглед на историята на Вяра, Надежда и Любов, и ще опитаме да посочим събитията от VII век, които вероятно са я вдъхновили.
Според обобщената версия на житието на мъчениците сестри и тяхната майка, София е добродетелна вдовица с три дъщери, които възпитава в християнско благочестие. Семейството става широко известно с добродетелите си и това привлича вниманието на високопоставен сановник от двора на императора. Така самият император се заема да убеди момичетата (на 12, 10 и 9 годишна възраст) да се отрекат от християнската си вяра и да се поклонят на богинята Артемида. Императорът прибягва до ласкателства, след почтителният, но твърд отказ преминава към заплахи и накрая подлага едно след друго децата на чудовищни мъчения, които завършват с тяхната екзекуция. Във всичко това момичетата проявяват огромна твърдост и тържествуват над жалките си мъчители. Майка им София погребва телата им и самата тя след три дни почива, последвайки дъщерите си в славата на техния Господ. За проявената непоколебимост, макар самата София да не е убита за Христа, тя също е обявена за светица.
Кои исторически събития през VII век стават повод за създаването на тази история? През V век, след Халкедонския събор християнският свят преживява най-голямото разделение от времето на арианските спорове. Обширни територии в източната част на империята – Армения, Светите земи, Сирия, Месопотамия и Египет, се отделят от църквата след като монофизитството е осъдено. Впоследствие първоначално тежкият конфликт с Персийската империя, а впоследствие и възходът на исляма през VII век, довеждат до откъсването на тези земи и в административно отношение. Император Ираклий (610-641 ) търси прагматично решение, което да тушира верското различие и така екип богослови, който работи по тази задача, предлага концепцията за монотелитството. Докато осъденото на Халкедонския събор монофизитство твърди, че Христос е имал само божествена природа, монотелитството се съгласява с ортодоксалното разбиране за божествена и човешка природа в Христос, но хвърля мост към монофизитите, настоявайки, че Христос има само една воля. Тъй като волята на Христос е казус, по който не е разсъждавано и няма съборно определение, императорът и неговите сътрудници разчитат, че това е рационално решение за причиняващия огромни проблеми разкол.
Новото определение обаче среща яростна съпротива у ортодоксалните богослови и константинополският патриарх Сергий, а впоследствие и римският папа Мартин отхвърлят предлаганото решение, твърдейки, че всяка от двете природи в Христос предполага съответната воля и, че категорията "природа" не е пълноценно съществуваща без съответния атрибут "воля". Император Ираклий се разгневява на съпротивата и низвергва патриарх Сергий, поставяйки на негово място поддръжници на монотелизма. По това време сътрудник в канцеларията на императора е младеж на име Максим, който възмутен от преследването на вярващите, напуска службата си и се оттегля в манастир. Впоследствие напредъкът на монотелитството принуждава Максим да се оттегли на остров Крит и Египет, стигайки в крайна сметка до Рим. Междувременно той се превръща в главнен опровержител на монотелитството. В Рим Максим е сред главните участници в Латернския събор, който осъжда монотелитството. Тази съпротива предизвиква яростна намеса от императорския двор и през 653 г. папа Мартин и Максим, наричан Изповедник, са задържани и отведени в Константинопол, където са подложени на мъчения. След като е изпратен в заточение, впоследствие има втори процес срещу Максим Изповедник през 662 г., когато е подложен на членовредителни наказания и му е изтръгнат езикът и отсечена дясната ръка. Всичко това Максим понася безстрашно и по никакъв начин не показва колебания в позицията си.
Страданията на св. Максим Изповедник силно напомнят мъченията, на които са подложени трите деца мъченици и съвпадат с появата на тяхната история. Напълно възможно е имената на децата мъченици – Вяра, Надежда и Любов да са иносказателно послание за пътя на християнина сред изпитанията на този живот, допълвано чудесно от името на майка им София – Божията Премъдрост, която през цялото време напътства и окуражава, а после полага в упокоен гроб своите деца.
Със сигурност обаче историята за децата свидетели има своето послание освен към времето на безстрашния св. Максим и към нашата епоха. Няколко неща правят силно впечатление от днешна гледна точка. Във време, когато е прието все повече да се отлага приемането на отговорността на зрелия човек, и говорим за 25 - годишни деца и 35 - годишни младежи, силно впечатление прави възрастта, на която героите в тази история се изправят срещу императора, отстояват позицията си и имат духовната сила да разпознаят ласкателството и да отхвърлят измамата. Днес ние не очакваме нищо от хора на 9-12 - годишна възраст и по-лошото е, че сякаш отправяме послание и те самите да не очакват нищо от себе си още дълги години.
На второ място, днес сякаш живеем във времето на оправданията и обясненията. Щом някоя постъпка, решение или преживяване имат своето достоверно обяснение, ние приемаме, че това снема моралната отговорност за тяхното извършване. Сравнени с историята на децата, които отиват на мъчения и смърт, много от нашите оправдания изглеждат повече от несериозни и съмнителни.
На трето място, днес сякаш християните твърдо сме приели перспективата да разсъждаваме за живота си с оглед на земните възможности, оставяйки небесната слава единствено като благороден фон на нашия земен живот. Трите млади момичета, които с готовност се разделят със земния си живот, дълбоко провокират това ни разбиране.
Дали фактът, че най-вероятно точно момичета с тези имена не са исторически фигури, обезсилва горните послания? За страдащите християни през VII век това не е било така. Лишени от възможност да отправят политически послания, християните намират за уместно да се насърчават един друг и да утвърждават добрия пример чрез история от друго време и една друга империя. В исторически план, със сигурност много деца са заставали до своите родители по време на големите антихристиянски гонения през II-IV век и са понасяли страдания, загуба и дори смърт. Историята на Вяра, Надежда и Любов по един художествен начин фокусира всички тези безименни деца, предпочели славата на своя Господ пред земните възможности. И струва ми се, тяхната история, достигнала до нас, пречупена през странните пътища на агиографския жанр, има силно послание към нашето време, нашето поколение и преди всичко към всеки един от нас.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите