Не разбирах защо внасях смут в магазина за естествени храни, но явно беше така. Докато вървях покрай рафтовете с природосъобразни, доставени от местни производители, естествени храни в родния ми град, погледите на всички останали купувачи биха вперени в мен, сякаш четяха някои от надписите по храните наоколо. Някои хора ме поглеждаха, след което бързо свеждаха поглед, сякаш смутени от мен. За част от секундата се зачудих дали, подобно на един от неприятните си кошмари, не съм забравил да се облека. Погледнах надолу и след това наоколо, преди да осъзная в какво се взираха купувачите. Те вървяха до, зад и пред количката ми: петте ми деца. Една жена, носеща своята неизбелена, рециклирана поставка с яйца от кокошки, които никога не са били затваряни в клетка, прочисти гърлото си и попита: „Ваши ли са?” Когато казах „да,” тя въздъхна и завъртя очите си. Вдигнах рамене и казах: „Какво да ви кажа? Ние използваме органични противозачатъчни”.
Едва ли би било удачно да преведа тази случка на езика на някакъв карикатурен сблъсък в културна война, макар че това не би било трудно. Но не би било вярно. Тези реакции не предават разликата между консервативни християни-кроманьонци, посветили се на каузата да надминат по брой своите противници и антисемейната враждебност на някакви хипита. На първо място карикатурите вероятно няма да са удачни. Има някои християни (всъщност мнозинството от тях в историята на църквата), които изцяло са се противопоставяли на изкуствените контрацептиви, но аз не съм от тях. И, в по-ново време, има християни, които вярват, че да вярваш в Божия суверенитет, означава да имаш толкова бебета, колкото е възможно да заченеш и родиш. Не съм и от тях.
Ако всичко, което купувачите знаеха за християните и децата беше научено от някое телевизионно риалити шоу, тогава те биха видели нашето "племе" като по-странно, отколкото беше всъщност. В същото време ако се бях разговорил с прогресивните купувачи по рафтовете около мен, мисля, че бих намерил повече разбирателство относно семейството, отколкото очаквам. Освен това тяхното отношение към децата ми не беше ограничено до някои прогресивни светски групи. Питали са ме: „Не знаете ли какво причинява това?” от хора на съживителни събрания, не само от такива с цветни фланелки. Истината е, че не бях прав да се дразня от учудването на съседите си, които виждаха всичките ми деца – понеже би трябвало да разбирам подобно отношение. И понякога все още го правя.
Разбира се, съществуват големи разлики в начина, по който хората в разни субкултури виждат децата. Някой беше казал, че човек може да види основната културна идеология и степен на секуларизация в един град, основавайки се на съотношението между парковете за деца и бутиците за домашни любимци. Сигурен съм, че в това има известна истина. Но не е съвсем вярно, че „консервативните” области задължително са по-положително ориентирани към семейството или към децата. На голяма част от местата, където има много деца, доста от тях са родени извънбрачно или живеят в сложни ситуации на попечителство, гравитиращи около няколко различни дома всеки уикенд. Освен това, за възрастните хора, дори сред консервативните християнски църкви, е станало почти рутинно да казват на току-що сключилите брак двойки (понякога дори на опашката при самата сватба) да не бързат да имат деца, понеже „първо ще искате да се порадвате на брака си”. Това ми изглеждаше нормално, когато се женех. Между другото, един от най-големите ми страхове през тези първи години беше, че може да се случи „инцидент” и съпругата ми да забременее, преди да сме „готови”. За да избегнем това през първите няколко месеца от брака си ние използвахме три различни метода на „защита” просто в случай, че един или два от тях се провалят. По това време двойната черта на теста за бременност би ми изглеждала толкова ужасяваща, колкото да видя пушещ цигара клоун с гол нож в ръка пред прозореца си нощем.
Години по-късно когато със съпругата ми решихме, че сме „готови” и че сега можем да си „позволим” деца, прекарахме месец след месец в разочарования пред отрицателните тестове за бременност, последвани от серия помятания. Накрая лекарите ни казаха, че се съмняват, че някога ще можем да имаме напълно износено дете. Зная как да крия това добре, така, че ако ме познавахте по онова време вероятно нямаше да забележите нищо, но бях пълен с гняв. Под повърхността на живота ми се таеше гняв към самия мен, към съпругата ми, към Бога. Всичките планове, които бях правил сякаш се проваляха. Както казах на съпругата си една нощ след едно от поредните помятания: „Сега осъзнавам, че ще умрем сами”. Прекарах първата част от брака ни с убеждението, че не трябва да имаме деца, а след това вярвах, че трябва да имаме. И в двата случая грешах. Както описвам на друго място Бог се намеси в живота ни, разбивайки и след това възстановявайки ме по множество различни начини, карайки ме да осъзная какъв ужасен баща бих бил, ако можех да имам деца толкова лесно, колкото можех да ги избягвам. Въпреки това, когато стигнах до благословението на децата аз едва ли можех да предложа свидетелство от типа: „Изгубен бях, но сега съм намерен”.
Накрая със съпругата ми получихме децата, които толкова отчаяно се молихме да нямаме прекалено рано и след това отчаяно се бяхме молили да имаме, отначало чрез осиновяване, а след това и по по-обичйния начин. Когато навърших 40 години бях изтощен. Работех под високо напрежение, ръководейки голяма академична институция, като в допълнение към това проповядвах всяка неделя и сряда, преподавах множество класове вариращи от неделно училище до богословие на докторско ниво, пишех книги и статии и говорех из цялата страна. Освен това по онова време бях съпруг у баща на 4 момчета. Двете най-големи имаха специални проблеми, свързани с ранното им развитие прекарано в чужди сиропиталища, които изискваха голяма енергия. Двете по-малки бяха приблизително на еднаква възраст и пълни с енергия. Сякаш току-що бях придобил увереност, че зная какво правя в основната си работа и, до известна степен, като баща. След дълга серия от съвещания на борда една вечер се прибрах у дома и се строполих на дивана. Съпругата ми стоеше до ръба и каза с почти извинителен тон: „Опитвах се да измисля, кога ще е най-малко неудобното време да ти кажа, но съм бременна”. Отговорът ми беше да сложа възглавницата на главата си и да изстена. Представете си, до това време аз вече бях написал книга и цял рафт със статии за това колко хубаво нещо са децата. Помнете, че по това време за мен нямаше по-голяма радост от времето, което прекарвах със синовете си. Дори след всичко това думите ми към моята съпруга с едно бебе „изненада” бяха просто още една версия на обичайното „Нали знаеш какво причинява това?”, което отдавна бях презрял и срещу което бях проповядвал.
Следва продължение...
Превод: Радостин Марчев
Откъс от книгата на Ръсел Мур, The Storm-Tossed Family
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите