Тези, които не са ходили в планината на тайни евангелски палаткови лагери през август, са се лишили от безброй незабравими емоции. Така например, спестили са си неизразимите чувства от някое неочаквано посещение на нахъсани милиционери, горещи от нетърпение да провалят "светлото им комунистическо бъдеще", като ги арестуват и съсипят академичния им живот. Лишили са се и от насладата на красивите евангелски песни, които звучаха много по-трогателно под звуците на акустична китара и хармоника. Несравними бяха и библейските поучения, в които най-често се чуваха думите "покаяние", "промяна", "безкомпромисност" и "освещение". Най-любимата фраза пък беше "Днес е спасителен ден!"
Евангелски вярващи от всички части на страната заедно с техните семейства се събирахме на лагер всеки август, за да си напомним, че "нас нищо в цялата вселена не ще поклати в злия час". Макар и под заплаха от гонение и страдания, на същите тези лагери слушахме уникални свидетелства за Божиите чудеса и Неговата неизменност, въпреки че в училищата и университетите ни убеждаваха, че "Исус Христос е легендарна, несъществувала личност".
Палатковите лагери бяха и място, където евангелски младежи от страната можеха да се срещнат и опознаят, защото през 1988 г. Фейсбук и Инстаграм бяха в категорията на научната фантастика. Там за първи път видях и синеокия младеж с лекарска чанта и дочен работен костюм. Беше облечен така, защото го бяха предупредили, че летните лагери са място не само за проповеди и песни, а и за прекрасен "фитнес". В ония времена той се изразяваше в събиране и цепене на дърва, подклаждане и поддържане на огън и носене на вода, начерпена от бистрия ручей, отстоящ на километър разстояние. Девойките пък имахме важната задача да изхранваме множеството и да мием огромни казани и тави. Всички (или поне посветените) вършехме задачите си безропотно и даже с радост. Знаехме, че така изпълняваме Христовия закон - "да считаме другите по-горни от себе си".
Бяха изминали 2 години от първата ни среща на такъв един лагер, а междувременно Господ ме беше опазил при тежка катастрофа. Това изпитание доведе до кореспонденция между мен и синеокия млад проповедник. Подробности можете да си припомните
тук.
Лагерът беше към края си. Дългият ден, посветен на песни, проповеди, свидетелства и даже игри, беше отминал неусетно. Седяхме безмълвни. Над над блестяха звездите. Луната свенливо се беше сгушила зад първия облак, сякаш за да ни осигури уединение. Славеите спяха високо в гнездото над нас, сплетено във величествения бор, на който бяхме облегнати. Бяха уморени от песните през деня и от грижите за своите малки. Въздухът беше кристално чист. Палатките ни бяха в двата противоположни края на лагера, а лагерният огън беше догорял, защото полунощ преваляше. Любимите ми малки часове. Дори жаравата беше изтляла, за да ни напомни, че е време да си пожелаем "лека нощ".
На следващия ден всеки от нас щеше да поеме в различна посока. Влаковете щяха да ни отведат по родните места. Едното беше не само далечно, но и трудно достъпно. За него се изискваше специален "открит лист", измолен от Народната милиция. Всеизвестният град-държава, разположен на двете южни граници, който въпросният млад проповедник вече поне на 2 пъти беше посещавал. Даже беше проповядвал в малката ни църква и всички се бяха възхитили на дарбата му. Аз не можех да кажа същото за неговия град. Още не бях го виждала с очите си. Познавах го само от географската карта, но знаех, че е прекрасно бижу, скътано в сърцето на Родопите.
Няма да лъжа, че не бях подготвена за въпроса. Напротив. Очаквах го. След десетките разменени писма само за 3 месеца, след набъбналите телефонни сметки и споделените съкровени мисли и в двете посоки, бях обикнала младежа пред мен като душата си. Бях готова с отговора, но въпросът си го биваше. Нямаше прегръдки. Даже не се държахме за ръце. Бяхме слушали достатъчно за "чистотата на младите хора преди брака", а и когато Христос е в сърцето ти, даже не е нужно някой да ти казва какво е грях. Светият Дух ти го нашепва. Моментът беше тържествен, сигурно заради красивите, но и драматични моменти, които ни чакаха, а ние бяхме деца, обичащи Господ Исус Христос и готови на всичко за Него.
Не получих пръстен. Божият мъж, стоящ пред мен ми предложи сърцето и посвещението си. Предложението имаше сила и стойност, защото се основаваше на общата ни пламенна любов към Божия Син, Който беше всичко за нас. Признавам. Смело беше. Всъщност една жена никога не може да си представи колко кураж се изисква да "предложиш на някого брак", ако това наистина означава "доживотна отдаденост и жертва". За онзи момент знаехме това само на теория. Разбирахме обаче друго. Когато Господ води и ни събира, не е нужно да чакаме с месеци и години, за да изпълним волята Му, ако сме убедени в нея. Точно обратното. "По-добре са двама, отколкото един", за да служат на Господа с двойна сила и дарби.
Гласът на моя бъдещ годеник леко трепереше от вълнение, но в него имаше твърдост. Говореше бавно. Искаше да съм сигурна, че добре разбирам казаното. Само преди седмици се беше дипломирал и даже можеше да се похвали с назначение в клиниката в родния град. От 4 години се подвизаваше като пътуващ проповедник, а малката църква в съседния град с нетърпение го очакваше да я "поеме". Бъдещето изглеждаше предначертано, а аз трябваше само да кажа "да". Ясно ми подсказа, че ще бъда не просто съпруга на зъболекар, но и на Божий служител, който вече е избрал пътя и няма връщане назад. Беше болезнено откровен, споменавайки, че Господ Исус Христос винаги ще бъде негов най-добър приятел. Каза ми, че първо ще пита Него за всяка крачка в живота си. Той очакваше отговор, а моята пауза не беше дълга.
Казах "ДА!" и днес, 32 години по-късно, ще го направя отново:
ДА на желанието ни Господ Исус Христос винаги да е на първо място.
ДА на посвещението ни да проповядваме и поучаваме с време и без време.
ДА на копнежа ни да познаваме Словото повече и повече.
ДА на готовността ни да учим и да се развиваме в богословието, защото Господ заслужава най-доброто от нас.
ДА на радостта да имаме дете, което да служи на Бога.
ДА на смирението, с което посрещаме физическите болки и изпитания, дори когато сме на ръба на смъртта.
ДА на безкомпромисното служение, без стремеж към титли, постове или позиции.
Да на жертвоготовността ни да се подкрепяме взаимно, за да растем духовно и да използваме пълноценно потенциала и дарбите си за Божия слава.
Пророческите думи, изречени в първите часове на онзи 13-и август се изпълниха. Пастирското служение много често е "самотна работа". Преживяхме разочарования, изоставяне, предателства, болка, горест и пак болка, но Господ Исус Христос винаги е бил с нас, до нас и за нас. Той никога не ни е изоставял. Но не е само това. Нищо не може да се сравни с радостта от създаване на нови и нови приятелства, защото Господ е поставял на пътя ни хора в точния момент. Изпитвали сме неизмеримо щастие от усмивките на душите, които са Му предавали живота си в резултат на нашето служение. Били сме окрилени от онези, които с благодарни сълзи са оценявали онова, което сме правили за тях в Христовото име. Съзирали сме признателност в писмата на хора, които са ни привдигали с утешителни слова, оценявайки нашите усилия в служението на душегрижителство. Благодарим от сърце на нашия Господ за духовните бащи и майки във вярата и техните свидетелства, които са ни помагали да вървим напред, когато сме оставали без сили. Днес ние сме на възраст да бъдем такива.
Знаехме, че ни очаква трънлив път, в който ще бъдем самотни и изоставяни. Не се уплашихме. Вярвахме. Казах: "ДА". Знаех, че Господ ни води. Бях готова, макар и да не знаех за какво точно. Доверих се на Божията грижа, закрила и милост. Никога не ще ни изостави, защото Той живее в нас. Заслугата е само Негова. Пак бих казала "ДА". Лятото е в разгара си, макар че някой би казал, че сме на прага на есента. Е, въпрос на гледна точка. В моя роден край лятото продължава до края на октомври. Обичаме се, защото Той първо ни е възлюбил и ни е свързал. В добро и зло, докато смъртта ни раздели, защото Христос е в центъра.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите