Някои си мислят, че родените в „евангелски семейства“ задължително четат Библията, откакто проходят. Още по-задължително е, ако си трето поколение „евангелист“. Да, ама не! Сигурно сте чували израза „Господ няма внуци.“ В тази връзка всички българи (независимо от вероизповеданието), които наричат Господа „дядо Боже“, да се замислят добре.
Необикновена привилегия е да се родиш в семейство, където Библията не просто седи на видно място, но и се чете всеки ден. Още повече в страна с комунистически режим, където притежанието на Библия и ходенето на църква се наказват. Растеш с усещането, че сякаш си защитен и нищо лошо не може да те сполети. В същото време не те насилват да я четеш, а само ти я препоръчват. Не могат да те накарат, ако само „женското царство“ (баба, леля, майка, стринка) чете, а баща ти не ходи на църква. С други думи, винаги имаш вариант за избор. Идеална комбинация. Може да четеш, може и да не четеш и да ходиш на църква, но имаш едно на ум, че си „специален“.
Четях всичко, което ми попадне заради глада и стремежа за знания, а баща ми го наричаше "страсть к чтению", цитирайки Горки. Нямах жажда за Библията, докато не станах на 14. Ако искате, използвайте го като доказателство и за „първородния грях“, и за „свободната воля“. На 9 юли 1980 г. съвсем неочаквано съпругът на леля ми почина, покосен от инфаркт за някакви си секунди. Млад, красив и силен мъж, интелектуалец, директор на фабрика, с образцово семейство и щастлив живот. Остави леля ми на 41 г,, а прекрасните ми братовчеди - на 18 и 13. Бях поразена. Не бях дете или поне така смятах. Не бях и възрастен, но вече се изявявах в писането и тъй като домашните бяха в шок, аз написах поетичен некролог за случая, който изуми съгражданите ми. Не там е работата. Този епизод предизвика у мен размисли за смисъла на живота и ме обзе страх от смъртта. Осъзнах, че тя е реалност и един ден ще споходи и мен. Вече нямаше как да се измъквам от въпроса за преходността на моето съществуване с „потъване“ в нереалния живот на книгите, колкото и да бяха вдъхновяващи. Вече не беше достатъчно и че черпя от тях знания, богат език, развивам въображението си и пр. Духовният глад си оставаше. През ваканциите изчислявах нещата така, че да имам по 2 книги на ден. Ако прочета едната, да имам и втора. Всички те не ми помагаха със страха от смъртта.
Това ме накара да разтворя Библията и започнах редовно да ходя на църква. Нямаше нужда вече никой да ме кара. Беше необяснимо, но и разбираемо. Четях ненаситно. Сякаш някой беше запалил в мен пожар и за да го угася, четях с часове, но колкото повече научавах, толкова повече гладът се засилваше. Създадох си система за четене. Сутрин четях от Стария завет. На обяд от Новия. А вечерта беше посветена на Псалмите. Те ме радваха най-много. Поетичната ми душа сякаш виждаше в тях собствените ми мисли и чувства. Възхищаваше се на свободата, с която авторите изразяваха техните преживявания, без да се боят, че Господ ще ги укори или накаже. Ако до този момент в моето съзнание Бог беше просто и само Съдия, който ще ме порази, ако греша, то след срещата с псалмите, в сърцето ми започна да се гради представата за един Приятел и Утешител, винаги готов да ме изслуша.
От Стария завет научавах за Божиите чудеса, за човешкия грях и нелоялност, а Новият завет ми разкриваше, че Господ не оставя плановете Си недовършени. Старият завет говореше за безброй жертви, а Новият ми обясняваше, че всички те са намерили изпълнение в съвършения принос на Непорочния Агнец, Господ Исус Христос. От страниците на Стария завет научих, че човекът съгреши и заради греха си трябва да умре, а Новият ми даваше утеха, че който повярва в Сина Божий, има вечен живот и няма да бъде съден, а ще премине от смърт в живот. Дела не се изискваха, само вяра в направеното от Христос, което доказваше любовта на Бога към мен.
Тогава се появи „бремето“. Вече бях на 16 и не бях съгрешавала, както се виждаше отвън, но дълбоко в сърцето си знаех, че всяка прикрита истина или купена тайно книга, всяка лъжа, която съм изрекла, са достатъчни, за да ме осъдят вечно. Сигурно ще попитате какво е станало със страха от смъртта. Няколко стиха от Новия завет се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Един от тях беше записан в Деяния 4:12, в проповед на апостол Петър малко след Петдесетница. Петър е категоричен: „Няма друго име, под небето, дадено на човеците, чрез което могат да се спасят, единствено Христос“. Апостол Йоан пък ме уверяваше, че "На ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада". Вече знаех какво е спасение – не просто хубав и щастлив живот или безпроблемно съществуване, а „вечен живот“. Избавление от страха от смъртта и място при Бога, щом бъдеш отзован от земята, когато и да стане това, защото реалността показваше, че ред няма.
Беше дошъл моят момент. Една нощ не можех да заспя от тревога. Нямах мир. Знаех, че Бог ме обича, защото е предал Сина Си за мен, но и съзнавах, че нещо ми липсва, че изисква от мен решение. Бях слушала различни свидетелства. В дома ни често гостуваха уважавани проповедници от цялата страна, в това число любимият на всички бивш полицай, а после благовестител Иван Бабулев, който имаше привилегията да вижда видения с Христос и ангели. Не се съмнявах в духовната реалност. В страха, съмнението и колебанието си, отново разтворих страниците на Библията. Зачетох Псалмите, сякаш за да ми помогнат да намеря собствените си чувства. Макар и само на 16, усещането беше такова, сякаш нося на плещите си греха на целия свят. Осъзнах, че макар и да съм примерна, отлична девойка, която мнозина харесват и обичат, това не е достатъчно, за да ме препоръча пред Бога. В сърцето си усетих не само празнота, но и мрак. Повтарях си, че няма друго име, освен Христовото. Вярвах в Неговата жертва на кръста. Знаех. Приемах. Молех се Бог да прости всичките ми грехове заради стореното от Христос! Какво още трябваше да направя, за да се махне от сърцето ми този тежък товар?!
Тогава пред мен изгряха думите от Псалм 63:
Боже, Ти си мой Бог. От ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе. Плътта ми те ожида. В една пуста, изнурена и безводна земя така дълго съм се взирал в тебе, в светилището, за да видя Твоята сила и Твоята слава….
И ето ви, съвременно чудо. Поема, написана от гонен в пустинята помазан, но не коронясан цар, звучи актуално и описва сърдечното състояние на 16-годишна девойка, трето евангелско поколение. Ще запитате: Каква е връзката? Просто е.
Мъдрецът казва: „Няма нищо ново под слънцето“. (Екл. 1:9)
Пророкът предупреждава: „Душата, която е съгрешила, тя ще умре.“ (Езекиил 18:4)
Апостолът заявява: „На човеците е дадено веднъж да умрат, след което настава съд.“ (Евреи 9:27)
А светецът е убеден, че „душата ми няма да намери покой, докато не го намери в Тебе, Боже!“ Августин Блажени, "Изповеди".
Товарът беше в сърцето ми, докато не прочетох стих 3 на Псалм 63: „Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота, устните ми ще Те хвалят. Така ще Те благославям, докато съм жив…“
Не зная какво точно е видял и разбрал Давид, пишейки тези думи, но Светият Дух ги използва, за да произнеса аз лично от сърцето си благодарност, че Господ Исус Христос е платил на кръста лично за моите грехове. Осъзнах, че Бог приема и мен заради Своята милост, а не заради моята младост, безгрешност, евангелско наследство, ходене на църква или четене на Библията. Тази истина заблестя толкова ярко в съзнанието ми, че хвалението на Давид стана моя лична благодарност и вече не се страхувах от смъртта и осъждението. Беше необяснимо, но реално. Бремето на личния ми грях бе изчезнало. Сега прославях Бога и вече можех да Го нарека "Татко", защото преди това не се осмелявах.
Нужно ли е да казвам, че продължих да чета Библията денем и нощем жадно и с любов. Започнах да уча наизуст стихове, цели пасажи и псалми. Господ е знаел, че ще са ми нужни, защото ми предстоеше да премина през много изпитания. Разбира се, тогава нямах представа какво ми предстои, но лично свидетелствам, че научих от опит библейската истина, записана в Пс. 138:2: „Ще Те славя, Господи, защото си възвеличил Словото Си повече от цялото Си име.“ Научих от Йоан 1:1, че Словото е Господ Исус Христос, затова написаното в Него е толкова ценно за мен. Библията е олицетворение на Божията същност и Неговата воля за творението Му.
Чрез вяра в Библията и респективно в Христос, на 17 години взех детинското решение да оставя бели листове на кандидат-студентския изпит по биология в Медицинска академия по въпроса за човека, създаден от маймуна. Сърце не ми даде да напиша, че така мисли Дарвин и така провалих докторската си кариера.
С надежда в Божиите думи устоях на скръбта, докато гледах умиращия си баща да чезне от рак и после го изпратих в пътя на вечността, а бях на 19, но вярвам, че ме чака в Божието присъствие (Йоан 11:25).
С упование в Божията милост на 22 г. понесох болката и ужаса след тежка автомобилна катастрофа и обездвижване заради счупване на таз, ръка и ребра.
Досещате се, че с напредването на годините и възрастта е имало още болка и загуби, но нищо от това не ме е накарало да оставя Божието слово. Точно обратното. Все по-силно го прегръщам и докато го чета, сякаш прегръщам Христос, въплътеното Слово. Продължавам да чета Библията с обич. Зная, че чрез нея Сам Бог на славата ми говори. Ако един ден пропусна да прочета от нея поради различни обстоятелства, не заспивам докато не изрека съхранените в сърцето ми скъпоценни псалми и обещания, които са храна за душата ми.
Защото за мен Библията е
-
меч, който разделя (Евреи 4:12);
-
светилник, който осветява (Псалм 119:105);
-
жив хляб (Йоан 6:35);
-
вода (Ефесяни 5:25, 26);
-
чук, който разбива (Еремия 23:29);
-
истина, която освобождава (Йоан 17:17);
-
по-сладка от мед и от капките на медена пита (Псалм 19:10);
-
слово, което изцелява и утешава (Псалм 107:19);
-
.....
Останалото ще допълните вие. Ако още не сте вкусили от тази несравнима сладост, не се лишавайте от това удоволствие. Нищо не може да се сравни с неповторимата красота на издишаното от Вечния по дни Слово на живота…
ДА НИ Е ЧЕСТИТ ДЕНЯТ НА БИБЛИЯТА, ПОНЕ СПОРЕД ХРИСТИЯНСКИЯ КАЛЕНДАР, А ИНАЧЕ МОЖЕТЕ ДА ГО ПРАЗНУВАТЕ ВСЕКИ ДЕН, СТИГА ДА РЕШИТЕ…
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите