Четвъртък, 28.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Срещата, за която сме създадени

Main Pic
Публикувана: 08.12.2020
Автор: Момчил Петров
Прочетена: 885
Коментари: 0
Имаше и някоя си пророчица Анна, Фануилова дъщеря, от Асировото племе, (тя беше в много напреднала възраст, като бе живяла с мъжа си седем години от девството си, и беше вдовица за цели осемдесет и четири години), която не се отделяше от храма, дето нощем и денем служеше Богу в пост и молитвa. (Лука 2:36)
 
Колко странна съдба имаше Анна. Пазеше принадлежността към племе, която почти никой друг не беше съхранил.  Беше дъщеря на човек, който се наричаше „Божието лице“ (Фануил) и цял живот беше стърсила смисъла на  това име – призвание. Както всички израелски момичета  беше омъжена, но както на най–злочестите от тях този брак приключи без време. Точно в брака си не срещна Божието лице. И макар да беше много млада, реши да остане вярна на този брак, така както беше останала вярна на своето изчезнало племе.
 
Анна не беше отчаяна и избра да не живее с горчивина. Всеки ден тя прекарваше в дворовете на Храма, толкова близо, колкото беше позволено на една жена от изчезнало племе да пребивава. Беше открила, че има нужда от много малко, за да се поддържа и животът ѝ някак естествено се превърна в ежедневен пост. Откри, че се чувства много по-жива, когато говори на Бог, отколкото когато се опитва да намери своето място в отношенията и йерархиите на хората и ежедневието ѝ някак естествено се превърна в постоянна молитва. С годините Анна започна да вижда невидими за останалите неща. Случваше се да се приближи към разплакана жена или угрижен мъж и да им каже няколко думи, с дълбока увереност, че това е Божият съвет към тях. И в действителност се оказваше точно така. Неразрешими проблеми се нареждаха, мъчителни трудности се решаваха, а благодарните хора разказваха своите истории за молещата се жена от храма с пророческа дарба.
 
След едно време охраната на храма така свикна с нея, че спряха да я подканят да си тръгва, когато идваше време да заключват портите. В такива случаи сутрин я намираха потопена в своите молитви под Соломоновата колонада, както вечер я бяха оставили.
Анна копнееше за Божието лице. Но всичко, което видя в живота си,беше само една далечна Сянка. Племето, чиято памет пазеше, беше изчезваща сянка на онзи пълен с енергия и дързост народ, който преди поколения вървеше към своята Обещана земя. Семейството ѝ беше кратковременна сянка на благословението, обещано на Авраамовите деца. С времето за Анна стана безпощадно ясно, че в най-добрият случай този Храм беше само сянка на Присъствие, което вярваше, че съществува. И Ерусалим беше сянка, на едно обещание за „Град на мира“, който беше раздиран от болка.
 
Годините минаха и животът на Анна привършваше. Все по-често мислеше за онова древно благословение за нейното племе Асир, изречено в последните дни на Яков: „Хлябът от Асира ще бъде изряден; И той ще доставя царски сладкиши.“ (Битие 49:20). И разпозна същата увереност, с която преди години беше започнала да пророкува на отчаяните хора в храма, да ѝ казва, че още веднъж това пророчество, ще се изпълни.
 
От онзи необикновен ден, Анна си спомняше само една малка част. Престарелият книжник Симон, който с греещо лице държи в ръцете си  шестседмично момченце. Лицето на майка Му, в което Анна виждаше сякаш себе си, преди десетки години (Лука 2:28-35). Ясното разбиране, което нахлу в цялата ѝ същност, обучена в хилядите часове молитва да различава гласа на Бога от човешките емоции. И радостта като океан, която я заля и преля в думи, които за първи път не прошепваше на някого, а с глас, който не беше чувала от младостта си, изявяваше на всички в дворовете на храма.
 
Сянката беше отстъпила и пред Анна беше Божието лице. Нейният хляб беше изряден и тя го поднасяше на Царя, чиято слава е неописуема. 
 
За Анна този ден никога не свърши. Тази среща събра в една точка целия ѝ живот  и превърна всичките ѝ въпроси, самота и безмълвие в радост, каквато не беше подозирала, че съществува. Както Яков преди хиляди години, Анна знаеше „Видях Бога лице в лице“ и животът ми се изпълни със смисъл (Битие 32:30).
 
Христос е Срещата, за която сме създадени.
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg