Вторник, 20.04.2021

Вестник Евангелски

Стих на деня"Блажен онзи човек, който устоява на изкушение; защото като бъде одобрен, ще приеме за корона живота, който Господ е обещал на онези, които Го обичат." Яков 1:12

OnLine
RSS Facebook Twitter

За Задушница като протестанти

Main Pic
Публикувана: 13.03.2021
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 477
Коментари: 0
Православният празник Задушница ми даде интересен повод да се опитам да погледна на подобни верски динамики от една критична „протестантска” перспектива. Под критична нямам предвид критика на православните практики от протестанти – това (както и реципрочната тенденция) е правено достатъчно пъти и честно казано нямам никакво желание да се захващам с него. Това, на което ми се иска да обърна внимание, са някои наши собствени, протестантски вярвания, традиции и мнения, които ние или не познаваме или не сме осмислили в достатъчна степен. Оттук критично.     
 
На първо място, Задушница вероятно е добър повод протестантите да си припомнят учението за единството на църквата. Най-просто то казва, че всички вярващи в Христос и съединени с Него съставляват едно тяло и една църква, чието единение не може да бъде разрушено дори от смъртта. То е залегнало още в древните изповеди на вярата, които заявяват „вярвам в една вселенска и апостолска църква и в общението на светиите”. Разбира се, разлика между светите на земята и на небето има и затова християните говорят за воюваща (Ecclesia militans) и славна църква (Ecclesia triumphans), но това продължава да бъде една църква.
 
Създателят на методизма, Джон Уелси в своята проповед On the church дава следното определение за църквата: “Католическата или вселенската църква включва всички личности във вселената, които Бог е призовал от света.. да бъдат „едно тяло,” обединени в „един Дух,” имащи „една вяра,” една надежда, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.”  
 
Разбира се, теоретично повечето протестанти биха сложили своето съгласие под подобно твърдение, но факт е, че в нашите църкви не се говори особено за него и още по-малко се търсят следствията от него. Например, един протестант има увереност, че един ден ще се срещне със своите близки починали в Христос. Това не премахва болката от раздялата, но в нея се съдържа надежда, че това е само временно състояние. Рядко обаче той мисли по-нататък, че дори сега ние продължаваме да сме свързани в Христос с тези отишли при Господа хора по тайнствен начин, който ние не разбираме напълно, но който е напълно реален. Както се изразява Джонататн Едуардс “Църквата в небето и църквата на земята са повече едни люде, един град и едно семейство, отколкото обикновено се смята (“Miscellaneous Observations).
 
По подобен начин евхаристийната молитва в англиканската Книга за общи молитви (1979) приканва събралата се вярваща общност да се присъедини към хваление към Бога „заедно с ангелите и арханхелите и цялата небесна общност”.  
 
Тази идея за единство на църквата може да бъде открита в редица други протестантски документи като например общата декларация между баптисти и католици The word of God in the life of the church. Това е една характеристика от нашата собствена протестантска вяра, която ние до голяма степен сме забравили.
 
Когато обаче се опитаме да навлезем по-дълбоко във въпроса противоречията започват да набират сила. Добре известно е, че в огромната си част протестантите отхвърлят православната практика да търсят застъпничеството на починалите светии. Защо обаче те правят това? Калвин изтъка две причини. Първата е, че Христос е единственият посредник между нас и Бога и търсенето на друг е опасно и неприемливо.
 
„По отношение на светиите, които умрели в тялото, живеят в Христос, ако им приписваме молитва, нека не си въобразяваме, че имат някакъв друг начин да умоляват Бога, освен чрез Христос, Който единствен е пътят, или че техните молитви биват приети пред Бога в някакво друго име. Следователно, тъй като Писанието ни призовава да изоставим всичко друго в името на Христос, тъй като нашият небесен Баща е благоволил да събере всичко в Него, би било върховна глупост, да не кажем лудост, да се опитваме да получаваме достъп чрез други хора, и така да бъдем отвличани от Този, без Когото не можем да получим достъп” (Институти 3.20.21).
 
По-нататък, в 3.20.24 той доразвива своята идея като твърди, че няма възможност да общуваме със светиите, а по всяка вероятност и те нямат възможност да научат нещо за нас. Текстът е сравнително дълъг, но си заслужава да бъде цитиран изцяло
 
„Те отново възразяват: Тогава трябва ли да бъдат лишени от всяко праведно желание онези, които по време на целия си живот са изявявали само благочестие и милост? Аз нямам желание да надничам любопитно в това, което те правят или мислят; но е много вероятно вместо да бъдат подчинени на нагона на разнообразни и лични желания, те, в една непроменима и неумолима воля, да копнеят за Божието царство, което се състои както в спасението на вярващите, така и в унищожението на нечестивите. Ако е така, не може да има съмнение, че тяхната любов е ограничена до общението в Христовото тяло, и не се простира отвъд онова, което е в съгласие с естеството на това общение. Но дори да приема, че по този начин те се молят за нас, те все пак не губят своя покой дотам, че да се занимават със земни грижи; следователно, те не трябва да бъдат призовавани от нас. Също не може да се направи изводът, че може да се използва такова призоваване, само защото докато хората са още живи, те могат взаимно да се споменават в молитвите си. Когато те споделят нуждите си и носят един на друг тежестите си, това служи да поддържа едно общо чувство на любов. Те правят това по заповед от Господа и то с обещание, като и двете неща са от първостепенна важност в молитвата, но всички такива причини не са приложими за мъртвите, защото като ги е оттеглил от нашето общество, Господ не ни е оставил никакви средства да общуваме с тях (Екл. 9:5, 6), а и на тях не е оставил никакви средства за общуване с нас, доколкото ни е известно. Но ако някой спори, че те определено трябва да запазват същата любов към нас, тъй като са едно с нас в една вяра, кой ни е казал, че те имат уши способни да чуват звуците на нашия глас, или очи достатъчно ясни, за да видят нашите нужди? Наистина, в сенките на своите школи нашите противници за някаква светлина, която огрява починалите светии от Божията подкрепа, в която като в огледало, от своето жилище нависоко те наблюдават човешките дела; но да твърдим това с увереността, която тези хора си позволяват да използват, е просто желание, чрез необузданите бълнувания на нашия мозък и без никаква духовна власт, да се взираме и да проникнем в тайните Божии съдби, и да стъпчем Писанието, което толкова често заявява, че нашата плътска мъдрост е във вражда с Божията мъдрост, строго осъжда суетата на нашия ум и като смирява нашия разум, ни заповядва да търсим само Божията мъдрост.”
 
Нямам представа дали Калвин е прав или не и не виждам възможност да оспоря или потвърдя това, което той казва просто понеже не зная откъде можем да получим надеждна информация. Интересно е обаче, че други реформатори съвсем не са толкова въздържани като него.
 
Филип Меланхтон в своята защита на Аугсбургската изповед на вярата няма притеснения да каже, че ранните лутерани приемат за факт, че починалите светии се молят за живите:
 
„Някои от нас са виждали един монах-богослов…да изисква един умиращ човек да казва следната молитва: “Майко на благодатта, защити ни от врага и ни приеми в часа на смъртта.” Ние приемаме, че благословената Мария се моли за църквата, но тя ли приема душата при смъртта, тя ли побеждава смъртта, тя ли дава живот? Какво прави Христос ако Мария върши всичко това?…Фактът е, че в популярните представи благословената дева е изместила Христос. Хората я призовават, надяват се на нейната милост и се стремят да умилостивят Христос, като че ли Той не е умилостивение, а един ужасен съдия и отмъстител.”
 
Проблемът на Меланхтон не е в реалността на подобни застъпнически молитви (нещо, което дори Калвин в горния текст не е изключва категорично), а в изместването на Христос и в прехвърлянето на Неговото дело към човеци.
 
Към това можем да добавим и много интересната бележка на Джон Уесли във връзка с възможността починалите светии да знаят какво се случва в нашия свят  и да се намесват в него много повече отколкото обикновено предполагаме: „Но ние нямаме причина да смятаме, че те (починалите) са ограничени на това място (небето) или пък на някое друго. Не е ли по-добре да кажем, че тези „Негови служители” подобно на светите ангелите „вършат Неговата воля” без значение дали сред земните обитатели или в друго място на владението Му.”
 
Разбира се, това е чиста спекулация, но всъщност не по-голяма отколкото и противното твърдение. В тази светлина Общия документ между католици и евангелисти от 2009 (подписан от протестанти като като Чарлз Колсън Джеймс Пакър, Томас Оден и Кевин Ванхузер) предпазливо казва: “Дали Мария и останалите преминали вярващи с Господа могат да чуват и да отговарят на думите отправени към тях от този живот Библията не ни казва…Като предпазна мярка срещу изкушението на идолопоклонството и понеже този модел на благочестие не се среща в Новия Завет повечето евангелски християни днес не включват молитви към Мария и към светиите в своето общо и лично поклонение. В същото време ние признаваме, че суверенния Господ може да избере да изяви Себе Си по необикновени начини когато и както Той пожелае.”
 
Нищо от казаното не трябва да се разбира като насърчение към протестантите да започнат да търсят, подобно на православните, застъпничеството на починалите светии. Личното ми мнение е, че това е хлъзгава почва, за която Писанието нито ни насърчава да пристъпваме нито ни казва достатъчно – нещо необходимо за мен, за да мога да приема дадено твърдение за верова истина и практика. Въпреки това ние като протестанти може би трябва да се замислим дали понякога не сме прекалено категорични за неща, за самото Писание нито нашата собствена традиция далеч не е такава.    
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg