„И подир осем дни учениците Му пак бяха вътре, и Тома с тях. Исус дохожда, като беше заключена вратата, застана насред, и рече: Мир вам! Тогава каза на Тома: Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и дай ръката си и тури я в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“ (Йоан 20:26-27).
Наричаме я “горната стая“, приемайки, че това е същата „голяма приготвена горна стая,“ в която Исус е празнувал Пасхата. Но св. Йоан я описва единствено чрез заключените ѝ врати.
Ние говорим за горницаТА, така както говорим и за възкресениеТО, винаги с определителен член. Съществува единствено възкресениеТО – само едно и единствено, не някакво неопределено нещо, което при нужда можем да смесим с други опитности – така както има и една-единствена горница, където възкресението на Исус станало известно. Не някъде, по някое време, но на това място и на това време.
Горницата не е нашето място, нито нашето време. Тя е мястото и времето, което Бог е избрал за да изяви възкресението на Своя Син.
Все пак горницата не е точно това място и време. Това се е случило на няколко километра разстояние, преди около 12 часа. Извън градските стени, на мястото на мъртвите в тъканта на всяко разумно очакване и регулярност е била пробита една дупка. Вътре в града, след няколко часа през подредения човешки живот и опитности преминава една шокова вълна. Празният гроб не прилича на никоя друга дупка в земята. Той стои като врата към друг свят.
Горницата от друга страна била доста подобна на всяка друга стая: една врата, ключалка, четири стени, побираща точно толкова хора, не някакъв неопределен брой, които търсят идентичност заедно далеч от притеснителните течения на социалното брожение навън. Стените изключват и включват както правят стените. Ако не могат да попречат на Исус да присъства, те все пак изпълняват своите обичани функции в други отношения.
В религиозните векове християните обичали да се пренасят в своето въображение до празния гроб, едно необикновено място, където можели да се докоснат до края на подредения свят. Можете да чуете атмосферата в чудесната възкресенска музика на Dum transisset на Джон Тавернър, която следва трите жени в гроба, в мрака на тъмното утро с меки и високи гласове подобни на едно предварително ехо на ангелския хор стоящ над мястото където времето и вечността се смесват.
Горницата от друга страна говори за вековете на демистификация и рационалност, използва геометрични линии, премерва равенствата и балансира тежестта на съмнението и убеждението. Себастиан Бах, този просвещенски човек – който да бъдем честни успява много добре да представи празния гроб – съответства до голяма степен в този елемент на горницата, описвайки, както често прави, психологическата драма на страх, удивление и неочаквано успокоение.
„Мир вам!“ казва възкръсналият Христос на Своите ученици, един светски поздрав на светско място, но в същото време и първия плод на чудото на празния гроб. Но мирът не може да съществува без вяра или увереност и вярата не е твърда без едно разбиране родено от опитност.
Горницата е сцената, където вярата е дадена и като такава е важна за Божията победа като празния гроб. Не би било достатъчно възкресението просто да се случи. То не би могло да има повече смисъл отколкото раждането и смъртта на галактиките. То е било едно събитие със смисъл, едно събитие, което трябва да бъде предадено и докато този смисъл не бъде разбран, неговата цел не би била изпълнена. Възкресението променя начина, по който Божиите човешки творения могат да схванат своята житейска задача.
Горницата е също и сцената, където се дава разбирането и опитността. Влиза Тома Близнакът. По мое мнение той е бил прекалено малтретиран от нехайното покровителство на благочестивите, които са си казвали, че са по-мъдри от него.
Тома не бил скучен рационалист или материалист. Той разбирал, че най-висшата цел на опита бил да познае Божието присъствие, но точно заради тежестта и мерките на сетивата оформят нашата представа за реалност той се отнасял към тях с пълно уважение. Можем да го видим като един защитник на интегрираното разбиране, за който сетивната опитност и мисъл ни приближават до реалността. Сама по себе си мисълта неподкрепена от сетивата не може да ни даде познанието за Божието присъствие.
Разбира се, останалите ученици също приемали доказателствата на своите сетива („Видяхме Господа!“), но Том знаел, че сетивната информация трябва да бъде обмислена, проверена и съпоставена, в противен случай, ние сме изправени пред опасността от едно прекалено стимулирано умствено въодушевление.
Вероятно няма нужда да казваме, че проблемът, който Тома има с думите на учениците никога не би съществувал от това, което чуваме през възкресенския сезон. Казват ни, че „Има дъга след всяка буря“ и „Когато дойде зимата пролетта не може да е далеч“ – банални малки послания на утешителен комфорт за всяко притеснение, произлизащи от обичайните предвидимости и покръстените „възкресения“ без определителен член.
Ако учениците бяха отправили към него тези думи, той не би се поколебал да се съгласи. Те не предявяват претенции или други емпирични присъди или вяра. Те не ни карат да приемаме, че редът на светските събития е претърпял промяна, че световната история се е завъртяла на своите панти и е отворила един цял нов набор от перспективи.
Тома искал да знае и то да знае емпирично, тъй като това, което не е емпирично познато, не може да бъде изобщо познато. И сред четирите стени и заключената врата на горницата възкръсналият Христос представя Себе си емпирично на един интегриран интелект. За Тома няма нужда да бъде невярващ. Там където от него се изкисва вяра, има и разбиране.
Не мога да намеря подходящи думи, за да опиша дара, предложен на Тома там, в горницата, нито да подчертая колко важно е да настояваме за него. Вярата не може да заобиколи световните реалности. Ние сме деца на света, определени от своите светски сетива и разбиране. Истинската вяра може да бъде вярвана единствено в един свят, една вяра, която среща ужасите на света, неговата омраза, отчаяние и жестокост и вижда отвъд тях възкръсналия живот. Бог е влязъл в този свят, обявил го е за Свой, страдал е в него и го е примирил със Себе Си.
Ако винаги е важно вярата да почива на своите доказателства, то това е още по-вярно за нас в нашето време. Ние живеем в един социален свят, който е уникален за човешката история, понеже отрича трансцедентното, един свят, който гледа на себе си като отключен в лабораториите и описан от учените. Това е един свят, който ни учи как да мислим и ако изобщо мислим, ние трябва откровено да попитаме своята християнска вяра: „Можем ли да я примирим с реалността, такава каквато я срещаме?“
Ако се опитаме да избягваме от въпроса, той ще ни преследва. Единственият начин да се справим с него, е да го зададем. Но ако запитаме внимателно и последователно какви опитности са ни дадени – в историята, традицията, културата, науката, чувствата, отговорностите, задълженията – ние ще открием, че всички те я потвърждават.
Няма нужда да сме особено умни, за да направим това – вероятно дори колкото по-малко, толкова по-добре, тъй като умните хора често пренебрегват употребата на здравия разум. Но както и да преследваме, въпроса ние трябва да открием, че възкръсналият Исус наистина ни предлага Своите ръце и гръд, за да се докоснем до тях. Доказателствата за Неговото възкресение са белязани в света, който ние познаваме, поздравявайки ни на всяка крачка. Те ще ни кажат: „Не бъде невярващ, а вярващ!“
Но ние няма да можем да избегнем последната забележка на Исус: „Понеже Ме видя, повярва. Блажени тези, които са повярвали без да видят.“ Тя не е укор, или поне е такава единствено инцидентно. Преди всичко и другите ученици са видели, чули и докоснали. Дали тогава това благословение се отнася до поколенията, следващи апостолите, които вярвали без да видят Исус, възкръснал на основата на изповедта на апостолите?
Със сигурност е така. И все пак и те са имали своето емпирично потвърждение, имали са своите свидетели, своите тайнства и предизвикващата удивление сила на смело мъченичество. Тук се прави едно по-цялостно разграничение, което се отнася до всеки вярващ. Така както сме призовани от доказателствата на виждането чуването и досега да познаем присъствието на Бога сред нас, така сега ние трябва да отидем по-далеч, отколкото ни водят доказателствата.
„Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас.“ Тук има една мисия, една поставена задача. Нито една задача не може да бъде напълно разбрана, докато не бъде изпълнена, особено тази задача, тъй като нейният обхват е целия свят и целта ѝ е изкуплението на света. Мисията се нуждае от достатъчно разбиране, за да схванем факта, че сме изпратени, от кого и за какво. След това тя трябва да продължи там, където не можем да видим.
Тома Близнакът станал Тома Свидетелят и това изисквало едно интегрирано разбиране на случилото се, виждането, чуването и докосването да създадат вяра. Но Тома Свидетелят станал Тома Апостолът и Мъченикът, а никой не може да бъде апостол и мъченик, без да отиде отвъд онова, което може да бъде разбрано чрез виждане, чуване и докосване. И така благословението, което Исус произнесъл над тези, които вярват без да виждат, се отнася по-нататък и до Тома.
„Блажени тези, които са повярвали без да са видели.“ Какво ще понесем не ни е показано предварително, когато сме изпратени на нашата мисия. Ако беше така, това нямаше да бъде мисия. Но нито един от нас, убеден и сигурен в истината на възкресенската вяра няма в даден момент да живее без разбиране.
Благословението е за всички нас, понеже ние всички сме изпратени в един свят, за който нямаме предварително знание. Нито задачата, нито възможното ѝ осъществяване са ни обяснени предварително.
Вярата може да търси добре основана сигурност, но след като е получила своята сигурност, тя трябва да продължи с нея. Това е причината вярата да е действена и плодоносна, една сила за осъждане на злото и за освобождение на поробените души. Точно за това е даден Светият дух.
Превод: Радостин Марчев
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите