Неделя, 26.09.2021

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Литургия, традиция и тайнства

Main Pic
Публикувана: 14.07.2021
Автор: Фред Сандърс
Прочетена: 421
Коментари: 0
Един аргумент популярен сред мнозина теолози е, че тринитарното богословие е толкова широко, че единствено един сложен подход, основаващ се на скрита увереност, е способен да ни доведе до разбирането му. Можем да видим логиката на подобна позиция, както и обещанията й да обнови тринитарното богословие. Въпреки това в този момент ние ще погледнем от един различен ъгъл въпроса за инкултурирането на учението за Троицата в евангелската култура. Правейки това ние ще се разделим с отговорите, които обичайно се дават на въпроса: „Къде поставяме скритата увереност за тринитаринството, която може да доведе от явно разбиране на учението?” Въпросът е добър, но стандартните отговори не са толкова удачни за нашите цели. Стандартният отговор е следният: скритото измерение на тринитарната мисъл, нетематичната увереност за тринитарната реалност, която прави възможно нейното разбиране, се намира в богатството на християнската литургия, в цялата опитност на свързаната традиция и в реалното присъствие на самият Христос в тайнството на Господната вечеря. Така източниците са литургията, традицията и тайнствата. Нека да изследваме накратко всеки един от тях.
 
Литургията в смисъла, в който тя е използвана тук, е един ред на църковната служба и набор от практики, свързани с обичайното християнско богослужение. Най-добрите литургии, използвани в християнските църкви са древни, добре утвърдени композиции, пропити с езика на Писанието, умело разпределени в серия от пастирски думи, молитви, отговор на общността и песни. Тези неща са свързани с един набор от не по-малко умело подредени символични действия, така че да въплъщават богословското посвещение на църквата. В ключови моменти се четат избрани части от Писанието като слово на Господа за този ден в църковния календар. Синергията на думите и делата създава една опитност на поклонение, която има за цел да предаде цялостното християнско послание в символична форма като всичко това се случва в собствения й литургичен език независимо от съдържанието на конкретната проповед проповядвана през този ден. Разбира се, един добър литургичен омилетик ще се постарае да проповядва послание, което хармонира с конкретната литургична обстановка и по този начин да се движи по течението на цялата служба вместо срещу него. Въпреки това както посочва Джералд Брей, силата на една литургия се намира отчасти в нейната независимост от дадена конкретна проповед.
 
„Ако проповедта е добра и духът на общността е правилен, една фиксирана литургия може да изглежда без значение или дори като пречка за свободата на Духа…. Но когато дойде време на суша, когато достигнем плато в нашия духовен растеж, тогава точно структурата на литургията поддържа както духовната дълбочина, така и библейския баланс, дава ни ново вдъхновение и ни пази от множество различни грешки, произлизащи от естествената ни склонност към пропуски или изкривявания. Един човек, който е добре обучен в библейската литургия, ще има усещане за ортодоксалното, понеже то ще е въплътено в неговото съзнание. Освен това той ще има усещане за правилния вид тринитарен баланс, понеже каквато и да е проповедта, ще съществува една доктринална рамка, която да възстановява духовния му баланс и да го пази от залитане.”
 
Брей продължава като прави връзка между ползите от литургията и учението за Троицата:
 
„Добрата богословска литургия не е (или не трябва да бъде) заместител на проповядването или начин да предизвика духовна тръпка, а една рамка, в която да бъде  поставено библейското поучение и насърчение да се изследват областите в нея, които иначе биха останали пренебрегнати. Още веднъж думите, подобно на структурите и рамката, ни дават ключа. Започнете да дисциплинирате своята вяра в една структура и неизбежно ще достигнете до учението за Троицата, която е най-основната и универсална от всички  структури.”  
 
Така литургията функционира като скритото измерение, което ни дава основите за явното тринитарно учение. Всъщност, както казва Брей, в доста случаи една здравословна литургия пази църквата да не залитне към грешки, към които иначе тя би била склонна. Един унитариански богослов веднъж оплакваше факта, че е било почти невъзможно да се обърне една англиканска църква срещу учението за Троицата дотогава докато тя продължава да използва Книгата за общи молитви. „Молитвената книга използвана от унитаринаските свещеници….приучава умовете на поклонниците с обръщения и молитви към трите лица на Троицата. Това, което човекът казва или остава неизказано от амвона, не може да потъне в умовете, така както четените молитви и даваните от общността отговори, които се повтарят неделя след неделя.”
 
Друго място на това скрито измерение според конвенционалната мъдрост е самата традиция, особено дълбокото усещане за традиция създадено в църквите, в които еклесилогията е центрирана върху твърдението за апостолска и институционална приемственост. За тези църкви традицията представлява един вид депозит, към който се обръщаме и упражняваме имплицитна вяра без да е необходимо да изказваме пропозиционното съдържание на вярата или поне не всичко наведнъж. „Вярвам в това, в което вярва църквата,” е ръководния принцип тук. Има обаче и един още по-дълбок смисъл, който традицията притежава за богословите от високата църква. Андрю Лаут в своето евокативно изследване Discerning the Mystery: An Essay on the Nature of Theology, защитава един подход към християнството, който поставя по-голямо ударение на литургичните действия отколкото на произнесените думи.  Твърдейки, че следва Ричърд Хукър поставяйки “ударение на по-дълбоката сила и значение на делата,” Лаут подчертава „значимостта на Въплъщението и, в зависимост от това, значимостта на тайнствата, както и на литургичното поклонение – което е въпрос не просто на думи, на дела – като цяло” и твърди, че това съзвездие от въпроси сочи към специалното значение на традицията:
 
„Понеже централната истина, или тайната, на християнската вяра не е най-вече въпрос на думи, и следователно в крайна сметка на идеи или концепции, а въпрос на факт, или реалност. Сърцето на християнската тайна е факта, че Бог е станал човек, Бог с нас, в Христос. Думите, дори Неговите думи са вторични спрямо реалността на постигнатото. Да бъдеш християнин не означава просто да вярваш в нещо, да научиш нещо, а да бъдеш нещо, да преживееш нещо. Тогава ролята на църквата не е просто да бъде едно вторично средство – в историята – на християнското послание, а да бъде една общност, чрез принадлежността към която ние се докосваме до християнската тайна.”  
 
Според виждането на Лаут приоритизирането на живота над учението намира своят най-чист израз в епистемологичното първенство на църквата като една простираща се през историята общност, която осигурява скритото измерение от което може да бъде изведена явната богословска увереност. В тази връзка той се обръща към „идеята на Полани за значимостта на една общност и на една традиция, в която човек се учи да разбира и да знае” и го представя като неизбежния фон и рамка, в който вярата е възможна. „Ние се връщаме към факта, че християнството не е просто един набор от учения, които могат да бъдат предварително уточнени, а начин на живот и всичко, което това включва. Традицията е скритото измерение на живота на християнина: прогласеното… е само част от него и всъщност дори не е най-важната част.”
 
За богослови като Лаут традицията дава едно усещане за пълнота и присъствие и по този начин формира, с една от любимите му метафори, плодовитата тишина, в която Словото може да бъде изговорено и чуто:
 
„За да чуем Исус, и то не просто Неговите думи, ние трябва да застанем в традицията на Църквата, трябва да се доверим на тези, на които Господ е поверил Своята мисия. Част от тишината, от която се нуждаем, за да чуем думите на Исус е едно усещане за присъствие и точно това ни дава традицията. Ние ставаме християни ставайки членове на Църквата, доверявайки се на нашите предшественици във вярата. Ако не можем да вярваме на Църквата, че е разбрала Исус тогава Ние сме изгубили Исус: и ресурсите на съвременното научно изследване няма да ни помогнат да Го намерим.”         
 
От подобно описание на традицията ни дели само една малка стъпка до третия стандартен отговор къде да поставим скритото измерение, способно да помогне на тринитарната мисъл. Едно високо виждане за тайнствата е често срещано в този контекст. Кръщението в името на Троицата не е просто един ритуал извършван посредством изговарянето на една правилна формула (макар че това е важно), а е виждано като тайнствено, физическо потапяне в живота на триединния Бог чрез смъртта и възкресението на Христос, сакраментално опосредствено за конкретния човек, който се кръщава. Тази опитна реалност на триединния живот по този начин съдържа в себе си самото съдържание, което по-късно може да бъде развито в конкретно тринитарно учение. Тайнствата са конкретни докато учението по необходимост е абстрактно. Подобно виждане за връзката между тайнствата и учението естествено е създало катехизаторската практика известна като мистагогия, което означава учение, давано на тези, които вече са били въведени в тайнствата. В една изцяло сакраментална мистагогия християните ще получат самите неща в тайнствата и след това ще ги научат в доктринална форма. Обръщенците правят изповед на вяра и са допуснати до кръщението и евхаристията, което е последвано от поучение, преподаване и проповядване, които обясняват по-нататък в концептуална форма тайните, до които те току що са се докоснали опитно.        
 
Превод: Радостин Марчев
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg