Ако сте в Христос, Бог не ви е гневен. Причината за това не е понеже Бог е горд от вашите постижения или покорство. Всичко това са мръсни дрипи пред един свят Бог. Бог гледа благосклонно на вас, понеже вие сте свързани с живота на Христос. Вие сте представлявани от един първосвещеник, който е живял живота си заради вас и сега живее живота си чрез вас. Бог не е и не може да ви бъде гневен. Да, справедливостта ще възтържествува по отношение на всеки грях, извършен против Бога и ближния. На кръста това вече се е случило за вас. Вие не сте под Божия гняв, а живеете в Неговата благодат. Исус понесе деня на Божието наказание, така че вие да можете, точно сега, да се наслаждавате на една вечна юбилейна година на Божието благоволение. Да смятате, че Бог ви дисциплинира като някакъв вид „карма”, желаейки да ви събори, означава да изкривите пътя, в който ще обучавате и насочвате следващото поколение. Подобен начин на мислене изпразва кръста от неговата сила.
Ние мислим, че Бог е или глупав дядо, който ще ни остави в греховете ни или пастрок насилник. Нито един от тези образи не е удачен. Дисциплинирането тук не означава наказание нито проява на гняв. Описанието на Божията дисциплина в Евреи е едно насърчение, не заплаха. Авторът показва на хората, че те не са сами, заобиколени са от голям облак свидетели докато тичат към крайната цел. Този пасаж ни учи, че Бог действа навсякъде около нас и, точно както виждаме в книгата Римляни, във всичко работи „за доброто” а именно, за да станем съобразни с образа на Христос (Римляни 8:28-29). Ако искате да видите божията дисциплина в живота си спомнете си за разговорът с някой, който ви е насърчил да продължите когато сте били готови да се откажете. Това е дисциплина. Припомнете си някоя ситуация, в която сте научил, може би с помощта на мъдри учители, как да се избавите от някой себеразрушителен навик. Това е божията дисциплина. Спомнете си кога сте чули някоя песен или химн, които са ви изпълнили с убеждението, че сте обичан от Бога. Това е божията дисциплина. И, също, спомнете си за някой път когато отчаяно сте желаели нещо, което никога не сте получавали, без значение колко усърдно сте се опитвали да го получите, нещо, което би могло да промени живота ви по начини, които по онова време дори не сте били в състояние да си представите. Това също е божията дисциплина. И всичко това с една цел. Павел гледа към дългия път водещ към обетованата земя. Книгата Евреи презира кратките пътища към светостта и зрелостта.
Божията дисциплина, макар и неприятна понякога, е „за наше добро, за да участваме в Неговата святост” (Евреи 12:10). Крайният резултат е „мирен плод на правда, за тези, които са се обучавали чрез нея” (Евреи 112:11), да ни пази от посоките, които толкова често желаем да поемем: към неморалност или горчивина, подобно на Исав преди нас, да продадем първородството си за една паница леща (Евреи 12:14-17). Точно както Бог е постъпил със Своите деца, Израел, Бог се намесва и в нашите животи, превеждайки ни през закаляващи места, поведенчески отклонявайки ни от катастрофални решения, които за момента може да ни се виждат правилни. Това трябва да бъде отразено и в дисциплината на кръстоподбните семейства. Но за да търсим това ние трябва да гледаме към целта, трябва да имаме видение за бъдещето.
Първо ние трябва да имаме усещане за краткосрочните цели и под краткосрочни аз имам предвид следващите 75 години от живота на детето или може би няколко поколения напред. Един ключов аспект от тази цел е зрелостта. Библията казва, че ние трябва „да пораснем..в Христос” (Еф. 4:15). Целта на служението е „да представи всеки зрял” (Кол. 1:2). На пръв поглед зрелостта може да изглежда като противоречие с това, което Исус ни казва: че ние трябва да станем като „малки деца”. Как е възможно, може да запитаме вие, да бъдем едновременно зрели и като деца? Всъщност обаче нашата култура също свързва заедно детинското и зрелостта, само че по обратния на възнамерявания от Бога начин. Библията и казва да бъдем „мъдри за злото, а невежи относно злото” (Римляни 16:19). Нашата култура казва обратното.
Преди едно поколение един социолог предупреди за „изчезването на детството,” което той виждаше изразено в пременящата се природа на детските спортове. Той написа: „Освен в големите градове, където спортовете все още се контролират от младежите, които ги играят, игрите на американската младеж стават все по-официални, комично професионални и изключително сериозни”. Френетичната активност е лесна, зрелостта е скъпа. Зрелостта означава себеконтрол върху непосредствените ти желания и импулси за доброто на другите. Това е изгубено когато възрастните омаловажават отговорностите свързани с порастването на децата или дори цялата идея за ученичество. Изгубено е и когато родителите третират децата си като връстници или, дори по-лошо, като зрители, пред които могат да играят. В много случаи децата понасят отговорността за израстването, така че децата да могат да се освободят от чувството за детство. Популярната култура в наше време възхвалява младостта като източник на автентичност и адекватност и принизява авторитета. Понякога за това има добра причина както когато – подобно на младия Исус Навин – едно по-младо поколение с право отхвърля начина на живот на по-старото.
Културно, ропота срещу идеята за „строг” баща е следствие от капризите и насилието на безброй бащи. Понякога проблемът не е в това срещу какво се бунтуваме, а по-скоро накъде се обръщаме след това, след като бунта е приключил. „Всички ние, които сме се бунтували срещу своите бащи сме се радвали отначало когато бащата изгуби авторитет, но картината става по-мрачна когато осъзнаем, че силите, които са унижили този баща не са задоволени и сега се обръщат към майката,” пише поетът Робърт Блай. „Майките са обезценявани навсякъде. Когато и майката и бащата са отхвърлени ние ще имаме едно поколение от сираци, или, по-точно, една култура на пораснали сираци”. Трудно е човек да намери по-добра метафора за нашето време от тази в „Епохата на порасналите сираци”.
По-често обаче Библията вижда по-възрастните – родители, роднини, стареите и учителите в църквата – като отговорни за култивирането на мъдростта да видят от какво ще се нуждаят младите хора дълго преди самите младежи да могат да оценят актуалността на тези неща. По този начин Второзаконие наставлява родителите да учат децата си на Словото на Господа. Книгата Притчи представлява серия от наставления предавани от баща на син. Павел пише към своя син във вярата, Тимотей, увещавайки го да страни от „младежките страсти” и да търси зрялост (2 Тим. 2:22). Целта е зрялост и средството да достигнем до нея е мъдростта.
Мъдростта, дефинирана библейски, е начин да живеем в света, да се учим да управляваме като наследник на царството. Това обаче е един различен вид мъдрост от тази в света, която представлява познание с цел придобиването на сила и опит. Божията мъдрост, мъдростта, към която ние растем в Христос, е тази на „глупостта” на кръста (1 Кор. 1:18-31). Това означава, че повече от склад с факти съхраняващи се в ума (макар че отново, това е важно) ние трябва да се стремим да култивираме този вид интуиция, която може да разпознава красотата на светостта и да се отдръпва от грозотата на стремежът към власт. Един родител или една църква няма нужда да бъдат експерти относно културата, за да обучават децата си в мъдрост, така че те да могат да различават доброто от злото. Да, ние трябва да разбираме какво се случва около нас и да се стремим да го облечем в християнски термини, но много по-важно от това е да формираме въображението на нашите деца посредством библейските истории, точно по начина, по който ние откриваме себе си живеещи в тях и гледаме назад, за да видим къде точно се намираме в пътя си през живота. По-малко важно е детето ви да има християнски светоглед от това то да има християнски свят, света на библейския текст който ни призовава към Христос и то Христос разпнат. Това, което искаме в крайна сметка не е деца, които са в състояние да деконструират всеки аргумент колкото такива, които знаят как да кажат: „Ако трябва да избирам между това и Исус, избирам Исус”.
Превод: Радостин Марчев
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите