Неделя, 26.09.2021

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Семейството като духовна битка - наследството

Main Pic
Публикувана: 16.07.2021
Автор: Ръсел Мур
Прочетена: 396
Коментари: 0
Трудно е, понеже живеем в паднал свят. Психиката ни е оформена от ранното ни детство и ние привнасяме тази слава и пречупеност във всяко  друго отношение, в живота. Но семейството е трудно и понеже e основата за една вселена в родилни мъки свързани с промяната на управляващия режим. Семейството е трудно понеже то представлява много повече от просто генетични съвпадения. Демоничните сили се интересуват от семейството не понеже се бунтуват срещу „семейните ценности,” а понеже се бунтуват срещу Бога. Тези сили са плашещи с древните си умения, но в същото време и сами са уплашени. Когато въплътеният Исус влиза в тяхното присъствие те потреперват от ужас често молейки го да ги отпрати (Марк 5:7-13). Защо? Понеже в лицето на Исус началствата и властите виждат неизбежното си бъдещо поражение. „Какво имаш с нас ти, Исусе от Назарет?” викат те. „Дошъл си да ни погубиш ли? Познаваме Те – Ти си Светия божий” (Марк 1:24). Разбира се, Исус е точно Този, но не точно това Той е дошъл да направи.
 
Библията ни казва, че това видимо описание на Христос и благовестието не се ограничава с физическото присъствие на Исус на дадено място и време. Бог е създал всичко по модела на Исус Христос, събирайки всичко, видимо и невидимо, в Него (Ефесяни 1:9-10). Той е модел и образ на всичко. Всичко е създадено чрез него, за него и в Него „всичко се сплотява” (Кол. 1:16-17).
 
Това означава, че Бог е вложил картини и аналогии на тази крайна истина за космоса в самото творение. Нито една от тези картини не показва в пълнота целите на Бога и благовестието, но те сочат в правилна посока. Семейството не е изключение. Ние копнеем да принадлежим, да имаме и да се държим, не поради някакъв случаен еволюционен случайност, а понеже Бог е „Отецът, от Когото се именува всеки род на небето и на земята” (Ефес. 3:14-15). Бракът не е просто свързан с партньорство или размножаване, а е една тайна сочеща към нашата връзка една плът с Христос в Неговата църква (Ефес. 5:32). Родителеството не се отнася единствено до човешкото благоденствие (макар че е и това), а е едно отражение на бащинството на Бога (Матей 5:7-11; Евр. 12:5-11) и майчинството на светия град, към когото ние принадлежим в Христос (Гал. 4:26).
 
Така не е случайно, че древната змия се стреми във всяко поколение да унищожи мира в семейния завет, верността на сексуалното единение, връзката родители/деца, единството на църквата като Божий дом. Това са естествени икони за тайната на Христос, тайната, която строшава главата на древния ред. Семейството сочи отвъд себе си и отвъд природата на истината за човечеството: че в края на нашия живот няма да има едно мълчание в ковчега, а звън на чаши, не погребение, а сватбено тържество (Откр. 19:6-9). Това е причината демоничните сили да изпадат в ярост срещу семейния ред. Разрушаването на едно семейство, което изобразява и прогласява благовестието, е също такова богохулство каквото е и оскверняването на едно свято място. Силите, обединени против Бога, винаги желаят да показват трофеите на своето присъствие на Негова територия. Филистимците искали да сложат ковчега на завета в храма на своя бог (2 Самуил 5:2). Вавилон не искал просто да разруши града на Давид, а да отнесе светите съдове на Господа със себе си (4 Царе 24:13). Духът на Антихрист седи в самия храм на Бога (2 Солунци 2:4). Силите, които се противят на царството, се наслаждават да правят същото, обезобразявайки видимия знак на властта на благовестието в брака, родителстовто или в по-широките родствени връзки или – може би най-вече – единството на семейството на църквата.
 
Тази война не е просто космическа или социална, а определено лична. В Притчи един баща предупреждава сина си, че прелюбодейството може да изглежда, че „просто се случва,” но в действителност то е стратегически поставен капан, подготвен да вкара преследваната плячка в кланицата (Притчи 5-7). Може би сте забелязали това в собствения си живот. Когато изглежда, че семейната ви ситуация е точно такава каквато трябва да бъде, или каквато Бог би желал за вас, нещо се счупва. Лесно е да виним за това външния натиск или изкушенията около нас. Можем да кажем, че технологията е прекалено трудна за навигиране, че културата е станала прекалено сексуална или е хората вече не уважават семейството така като са го правили преди. Библията не ни позволява подобна носталгия показвайки ни препятствията пред семейството във всяко поколение от Едем насам.
 
Нашите слаби точки са различни, не просто в естествените ни животи, но също и в семействата ни. За някои изкушението е да изоставят. За други е неверността. За трети е егоизма или пренебрежението. Действат сили, които знаят слабите ви места и тези на хората около вас. Не можете да видите тези битки със своят интелект и сила на волята. Такива духовни битки трябва да бъдат посрещнати, във всеки момент, с благовестието. Благовестието ни показва нашето място в семейството понеже предефинира две точки, на които дяволът се ядосва най-много: нашата идентичност и нашето наследство.
 
Когато Исус ни учеше да се молим първите думи изказани от езикът му бяха: „Отче наш.” Т.е. преди всичко друго това е едно твърдение за това какви сме ние. Исус е Син на Отца, език, който го поставя във вечни отношения с Бога (Йоан 5:18-23), но също така го определя и като истинският божий Израел, божият първороден син (Осия 11;1; Мт. 2:15) и наследник на Давидовия трон (2 Самуил 7:14; Пс. 89:26-27). Както болшинството евангелски християни аз завършвам повечето от молитвите си с думите: „В името на Исус.” Исус ни казва: „Ако поискате нещо в Мое име, ще го сторя” (Йоан 14:14).
 
Когато бях по-млад мислех, че тези думи по особен начин ще приковат божието внимание, така че ги казвах навсякъде из молбите си, които бяха от някаква важност за мен. „В името на Исус, моля те, нека да си взема алгебрата, в името на Исус, в името на Исус, в името на Исус.” Не това ни казва да правим Исус. Всъщност Той ни учи точно на обратното. Преди да научи учениците Си да се молят Той ги учи ка да не се  молят. Учи ги да не използват молитвата като начин за привличане на общественото внимание, така че да изглеждат благочестиви на хората около себе си. Но показността е само едно от нещата, за които Той е загрижен.
 
Той също така казва, че не трябва да се „молим с много думи като езичниците, които смятат, че ще бъдат послушани заради многото си горене” (Матей 6:7). Това със сигурност е било вярно за всички останали хора по света, които мислели боговете си за далечни, безличностни образи, които в най-добрият случай гледат на хората като на свои слуги. Човек трябва да научи как да получи достъп до подобни богове. Помислете си за жреците на Ваал, които се режат с медни ножове и викат към небето: „но нямаше отговор, никой не отговори” (3 Царе 18:29). Пророк Илия от друга страна просто се помоли и огънят падна (3 царе 18:36-380. За тези, които чувстват нуждата да манипулират боговете си с предварително подготвени фрази или магически напеви Исус казва: „Не бъдете като тях понеже вашият Отец знае от какво се нуждаете още преди да го пискате” (Матей 6:8). Твърдението има две важни части: „вашият отец” и „от какво се нуждаете”: идентичност и наследство.
 
Семейният ни произход има за цел да ни каже нещо за това кои сме ние и, по-важно, какво не сме. Ние не сме себесъздали се, себеподдържащи се богове. Ние сме част от нечия чужда история – назад в нималото и вероятно напред, в бъдещето. Ти и аз сме продукти от една почти безкрайна серия от решения, които са вземали други хора. Ако пра-пра-пра дядо ви не беше емигрирал от родината си може би нямаше да сте в състояние да четете езика на тази страница. Ако прабаба ми не беше решила да пренебрегне желанието на родители си и да избяга като тийнейджър с по-възрастен мъж аз нямаше да съществувам. Не бих искал някой друг да повтаря нейното решение и мога само да си представя страха си ако някое от децата ми постъпи по подобен начин, но, въпреки това, аз съм щастлив, че съществувам.
 
Едно усещане за идентичност се изгражда по множество начини, започвайки от имената. Помислете си колко голяма част от Библията се състои от родословия. Веднъж бях ужасен да чуя един проповедник да чете текст от Писанието пропускайки цял списък с „роди” с думите „яда…яда..яда…” преди да се върне отново към разказа. Оставяйки настрана неразумното отношение на този човек към Божието Слово човек може да разбере част от причините той да не желае да задълбае в една серия от имена като „бащата на..,” и „синът на…” Те не изглеждат актуални. Но всъщност са. Заближете колко често Библията споменава за герои като „Исус синът на Нун” или „Саул, синът на Кис” или „Йоан синът на Завидей.” Дори в нашето индивидуалистично културно движение ние не сме надскочили това напълно.
 
Сигурно не знаете нищо за родителите ми, но ако ме познавате веднага ще разберете поне нещо за тях когато научите името ми. „Муур” ви казва кое е семейството на баща ми и, ако човек пожелае, разказва една история, която може да бъде проследена назад до, така поне са ми казвали, маврите в Англия. Дори ако се докаже, че името ми не идва от там семейното значение извлечено от това все пак ще ви каже нещо за мен: че ние сме хора, които биха желали да произхождат от маврите в Англия. Предполагам, че ако искам бих могъл да се откажа от семейното си име и просто да бъда Ръсел. Обаче това също по определен начин би сочело към моето семейство. Фактът, че името ми е Ръсел, а не Сергей или „Муун юнит” е понеже родителите ми не са били нито руснаци нито хипита.
 
Всъщност дори ако си сменя името хората около мен все още ще свързват името ми с моето семейство: „Това е Озимандий, малкото момче на Гари и Рене.. нещо не е наред с него.” Но много по-дълбоко от родствената изкуственост на имената ни е начинът, по който ние учим кои сме от много ранна възраст чрез отношенията ни с нашите семейства. Психолозите ни казват как нашите личности могат да бъдат формирани за цял живот чрез начините, по които родителите ни „отразяват” обратно към нас кои сме били като личности и като принадлежащи към по-голямата семейната структура. Идентичността е вкоренена в семейството.
 
Наследството е една концепция, която западните народи на пръв поглед намират за по-трудно да приемат в живота си. Ние мислим за наследството като за прехвърляне на притежание. Докато пиша това току що научих за още едно семейство, което се е разпаднало докато порасналите деца се борят за притежанията на току щп починалите им родители и воюват със зъби и нокти за юргани и керамични котки. Не това е наследството според библейското значение на думата.
 
Едно наследство не е толкова трансфер на пари и притежания колкото култивиране на начин на живот. Първоначално човечеството било създадено, за да обработва една градина. В границите на Израел Бог дал подробни наставления как да се обработва земята, спазвайки циклите на реколта например. Наследството на едно фермерско семейство не било просто земята, а цял живот на работа, която вървяла заедно с него заедно с приетата практическа мъдрост относно земеделието. Симон Петър щял да наследи мрежи и риболовни принадлежности от баща си, но заедно с това щял да наследи и опитността да знае как да хвърля мрежата, как да управлява лодката и как да предвижда идването на буря. Всъщност старозаветната идея за Юбилей е вкоренена в идеята за наследство. Понеже семействата били икономически свързани през поколенията финансовите затруднения на един човек се оказвали не само негов проблем. Както твърди Кристофър Райт: „Икономическото падане на едно семейство в едно поколение не трябвало да обрече всички бъдещи поколения  на робство и непрестанна задлъжнялост.” Юбилеят не е просто един модел от стар заветен закон. Първата проповед на Исус обявяваща Неговото царство била лирична ода за концепцията за юбилея, едно освобождаване от дълговете и робството на всички онези, които придобили Божието благоволение (Лука 4:18-19).
 
Когато Исус ни учи да се молим „Отче наш” това също става посредством един език на наследството. „Дай ни днес ежедневния хляб” викаме ние, знаейки, че нашият Отец знае от какво се нуждаем. Това не е запасяване с хляб за бъдещето (макар със сигурност да имаме бъдещо наследство запазено за нас), но постоянно, ежедневно снабдяване с хляб. Наследството не е свързано просто с приемане, а с приканване да вземем участие. Семейството е предназначено да ни научи на това, да ни научи какво означава да функционираме в една икономика, в даден ред. Това може да бъде видяно в начините, по които ние живеем живота си, както и във факта, че един ден ние ще бъде част от необятния космически ред (с различни призвания) в Божието царство.
 
Превод: Радостин Марчев
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg