Християните през вековете винаги са схващали връзката между себедостатъчността на Бога като Троица и добротата на благодатта, но има един евангелски християнин, който я разбирал особено дълбоко и я изразил необичайно добре. За Сузана Уесли (1669-1742), майката на Джон и Чарлз, първото нещо, което идвало на ум, когато мислела за Трoицата, била тази абсолютна себедостатъчност на Бога, допълнена от идеята за Неговата доброта, насочена към нас от позицията на абсолютна свобода.
„Мисли за безкрайната доброта на преблажената Троица,” наставлява сама себе си тя в своя дневник… „преклони се пред невероятната тайна на Божията любов! Пред факта, че Отец, Синът и Светият Дух участват в делото на човешкото изкупление! Какво ако не чиста доброта може да движи Бога, Който е свършен и цялостно блажен! Той не може по никакъв начин да получи някакво допълнително съвършенство или щастие от Своите творения. Какво, казвам, освен любов, освен доброта, освен вечна непонятна любов и доброта, може да Го кара да даде такова лекарство за фаталното падение на Своите грешни и недостойни творения?”
Понеже началната ѝ точка била една идея за пълнотата на Божия живот като Отец, Син и Свети Дух, който е „съвършено и цялостно блажество,” Сузана разбирала, че любовта на „преблажената Троица” е една „огромна тайна.” Когато човек е подобаващо удивен от абсолютната пълнота на божествения живот той разбира, че не възможно Неговото съвършенство и щастие да нараснат. В резултат на това добротата, „безкрайната непонятна любов и доброта” на Бога изпъкват още по-ясно на фона на тринитарната себедостатъчност. За Сузана Уесли учението за блажената Троица прави благодатта толкова непреходно удивителна.
„Знаем, че има само един жив и истински Бог,” пише тя в писмо до свой приятел през 1737 г., „Който ни се е открил в три личности – тези на Отец, Син и Светия Дух.” Сузана добавя още няколко реда за специфичните роли на трите лица в християнския живот и след това, издигайки мислите си чрез идеята за Троицата, избухва в хваление: „Умолявам те да се присъединиш към мен,” пише тя, „в преклонение пред безкрайната и непонятна Божия любов.”
И „Той е великият Бог, „Богът на духовете на всяка плът,” „великият и превъзвишен, Който живее довека” и не е създал ангелите и хората, понеже се е нуждаел от тях, понеже в Себе Си, Той трябва по необходимост да е безкрайно щастлив в славното съвършенство на Своята природа от века и довека, и Той не създава нито изкупва понеже има някаква нужда от нас, но ни обича понеже ни обича, показва милост понеже показва милост, смилява се понеже се смилява.”
В този пример за богословско размишление Сузана Уесли, започвайки от признанието на божието безкрайно щастие поради това, че е Бог, утвърждава двойния дар на Божията свобода в творението и изкуплението и завършва с една алюзия към Божието себеразкриване (Изх. 33;19) като единствената основа за милостта: „Той показва милост, понеже показва милост.” Последно, тя обобщава своето учение за добротата на благодатта с простата перифраза: „Той ни обича, понеже ни обича.”
Сузана Уесли може и да е била пиетист с горещо сърце и огнена опитност на божията благодат в собствения си живот, но когато пише това тя не изразява просто някаква религиозна сърдечна сантименталност. От началото до края тя пише изхождайки от едно добре формирано тринитарно богословие. Нейният дневник от 1710 г. включва един впечатляващ пасаж, който показва колко сериозно приема тя доктрината. Тя започва обвинявайки великия Аристотел за това, че следва една грешка когато твърди, че света съществува вечно заедно с Бога, „произхождайки от един естествен резултат и еманация” от цялата вечност. Тя размишлява над това, че „тази грешка изглежда произлиза от една вярна идея за божията доброта,” която Аристотел „правилно смята, че трябва вечно да раздава добро към един или друг обект.” Вярно е, че Върховното Същество е безкрайно добро и че тази негова доброта е такава, че то винаги е склонно да се раздава на другите. Без допълнителна информация подобна спекулация би изкисвала един вечен свят като вечен приемник на божията себерадваща се доброта. Един вечен, по природа раздаващ се Бог, би изкисвал вечен свят. Но подобен вечен свят би направил Бога зависим от света, за да бъде Той напълно доволен. Без света Бог не би бил щастлив дарител.
Заключението, което Сузана Уесли намира за напълно неприемливо би било, че Бог е зависим от нещо извън Самия Него, за Собствената Си себеизява. Размишлявайки над тази грешка във философията на великия Аристотел Сузана казва: „Вероятно липсата на познанието за откровението го е довело до нея.” Проблемът на Аристотел произлиза от факта, че той няма достъп до даденото по откровение учение за Троицата.
„Ако някога беше чул великата истина на нашата християнска вяра за Светата Троица той би видял великата Доброта, вечно предавана чрез цялата пълнота на божеството на божествения Логос, Неговото нетварно Слово, между Чието съществуване и това на Отца няма дори миг разлика.”
В тринитарния светоглед на Сузана вечният Син винаги съществува заедно с вечния Отец, винаги приемайки пълнотата на божеството от Него. Следователно светът не трябва да поема товара да бъде Божия вечен приемник на себераздващата се доброта. Да се изразим по друг начин, ако Синът не беше вечния приемник на себераздаването на Отца, светът би бил метафизично необходим за съществуването на Бога. Баптисткият богослов Август Стронг (1836-1921) изразява това по следния начн: „Нито Божията независимост, нито блаженството Му могат да бъдат защитени на основата на едно абсолютно единство. Анти-тринитаринството почти по необходимост прави творението нужно за Божието съвършенство, склонно да вярва във вечността на материята и в крайна сметка води… до пантеизъм.”
Престрелката на Сузана Уесли с Аристотел представлява доста сериозен спекулативен анализ на философа и си заслужава да помним, че когато пише това, Сузана не е била професор-богослов, а майка, която по цял ден сама е обучавала децата си у дома. Малкият Джон Уесли вероятно е бил на около седем години по времето, когато Сузана е записала тези мисли в своя дневник. Очевидно тя е имала жив интелект. Това, което е от значение за нейното добре развито евангелско тринитарианство, е, че дълбоката тринитарна основа на благовестието е стабилно положена, така че удивителната доброта на свободната Божия благодат да може да бъде видяна каквато е.
Превод: Радостин Марчев
Източник: The Deep Things of God
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите