Четвъртък, 28.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Рус, почти червенокос

Main Pic
Публикувана: 24.07.2021
Автор: Людмил Ятански
Прочетена: 1148
Коментари: 0
Беше почти дете. Пълен с живот. Рус, почти червенокос. Най-малкият от осем братя. Очите му гледаха нагоре. Широко отворени търсеха светлината. И нощем гледаше звездите, докато пазеше стадото с овце. Беше верен. Безумно верен. Не позволяваше нито една овца да пострада. Бореше се като лъв и спасяваше стадото от дивите зверове.
 
Никой не го слагаше в сметките си. Беше най-малкият. Хлапето при овцете. Големите показваха широките си гърди и едри мускули в битките. Но никой не знаеше, че хлапето е приятел с Властелина. Двамата си говореха до късно през нощта. Смееха се. Споделяха. И момчето знаеше, че го чака славно бъдеще, но и голяма печал. Беше готово на всичко. Обичаше своя Приятел. Можеше да споделя с Него всичко. И да бъде разбрано. Сам сред овцете, но със своя Приятел. Който не го презираше. Не се гнусеше от него. Но го обичаше горещо.
 
Един ден дойде пророкът. И извикаха момчето. Всички бяха много учудени. Гледаха с широко отворени от изненада очи.
 
Изборът падна на русия, почти червенокос хлапак. Красив, но никому непознат и непотребен. Помислиха, че е някаква шега. Пророкът се е объркал. Да помаже за бъдещ цар това малко момче. Абсурд.
 
Пратиха го отново при овцете. Но той не се разсърди. Беше отново със своя Приятел. Трябваше да бъде верен над малкото, което му беше поверил. Едно обикновено стадо.
 
Големите бяха във войската. Трябваше да воюват. Да бранят земята и домовете си. Но някакъв страх ги беше сковал и отчаяние се носеше над земята. Толкова беше силно, че се предаваше по въздуха. Можеш да го помиришеш и пипнеш с ръка.
 
Заплахата от унищожение беше надвиснала над цялата земя. Врагът беше напипал сякаш слабото място. Огромен великан от противника предизвикваше на двубой най-силния мъж в царството. И никой не смееше да излезе. Изглеждаше страшен. Отчайващо силен. Като че ли това беше краят. И страхът беше парализирал всички.
 
Но както обикновено става, случва се най-неочакваното. Малкият рус хлапак застава срещу огромния мускулест войн. И предизвиква смях. А после презрение. Но никой не знае, че малкият рус, почти червенокос човек е приятел с Всесилния. Не го пише на челото му. Но на сърцето му. Кой ли вижда обаче там? Ние се кичим и надписваме по челата. Там всеки вижда.
 
Камъкът полита и великанът е на земята. Със собствения му великански меч е отсечена главата му. Страхът отлита. Радостта се възпламенява. Всички гледат и не могат да повярват. Едно хлапе прекършва великия войн.
 
Защото е приятел с Великия.
 
Радост до пладне. Царят е застрашен. Всички харесват младежа. Може би заради красивото му лице или пък червената коса... Но го харесват. Той носи надежда. И битката започва.
 
Ревнивият владетел подгонва неопитния младеж. Точат се дните, годините се търкалят, но преследването не спира. Сърцето страда. И омеква. Става като благозвучна арфа. Леят се от него песен след песен. Молитва след молитва. Дълбоки и красиви. Защото момчето копнее за своя Приятел. Да бъде близо до Него. Да чувства Неговата защита. Да чува Неговия глас.
 
И е все по-близо и близо.
 
Царят умира. Младежът поема кормилото. Става мъдър и успешен владетел. Враговете му биват смълчани. Става силен и уважаван.
 
И сякаш вече не му трябва Бог. Може и сам. Войската е силна. Воюва без него. И то успешно.
 
Привечер е. На терасата, на покрива, е прохладно. Царят стои загледан в града, гален от мекия вечерен ветрец. Красива жена застава до прозореца. Съблича се. Започва внимателно да измива тялото си.
 
Изумително красива е. За пореден път привлича очите на русокосия, почти червенокос владетел. Кръвта кипва. Бушува и залива със своята жега очите, ръцете, ума.
 
Но жената е омъжена. Какво от това? Нали младежът, вече пораснал, е цар? Една негова дума и всичко се изпълнява.
 
Така и става. Жената е в палата. В компанията на царя. И царят е в компанията на чужда жена. За какво му е компанията на Властелина? Вече е цар. Може всичко. Дори да престъпва правилата. Мекото сърце, изваяно от страданията, е пленено. Омотано и вкаменено.
 
Жената на ближния е пожелана. Леглото е осквернено. Царят е омърсен.
 
Но нали е цар? Може всичко. Убива съпруга и ето, всичко е потопено. Потопено ли?
 
Тогава колелото на съдбата се завърта отново. Посятото дава своя горчив плод. Младият някога рус, почти червенокос мъж е отново презрян, гонен. Този път гонен от собствения си син.
 
Болка пронизва сърцето. Но болка, която изцелява. И макар да боли, сърцето се радва. Радва се, че се завръща при своя Приятел. И отново не може без Него. Нищо, че е цар. Нищо, че може всичко. Защото всъщност на нищо не е способен без Бога, своя Приятел.
 
И ето, отново струните звънват и сърцето запява псалм на смирение и обич. Псалм на прослава.
Отново очите са широко отворени. Гледат звездите. И виждат светлината. Момчето отново говори със своя Приятел. Отново е близо до Него. Този път близо завинаги...
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg