Центърът на гравитацията на нашата идентичност се намира в сърцето – в интуитивните места на нашите копнежи и желания, във вътрешните региони на kardia-та. Нашите желания ни насочват и водят към някакъв краен telos, който ние приемаме за добър живот, версията на царството, към която се стремим. Да бъдеш човек означава да обичаш нещо крайно.
Но ние ще оценим значението на това за ученичеството, ако разберем, че подобна любов е един вид несъзнателно желание, което ни ориентира към нещо, без да е необходимо да мислим за него. За да избегнем редукционисткото клише, че любовта е чувство, ние понякога (правилно) подчертаваме, че любовта е избор или „нещо, което правим.” В определен смисъл това е вярно. Но в друг смисъл любовта, нашата най-фундаментална ориентация към света – е не толкова избор, колкото основна наклонност, една определена ориентация, определяща изборите, които правим.
Това е един много древен и библейски начин на мислене за любовта. Всъщност, когато погледнем отново към Павел, без замъгляващите очила на разбирането за човека като мислещо същество, ще забележим нещо интересно за начина, по който той описва любовта. Вижте как той наставлява християните в Колоса: „И тъй, като Божии избрани, свети и възлюбени, облечете се с милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение. Претърпявайте си един друг, и един на друг си прощавайте, ако някой има оплакване против някого; както и Господ е простил вам, така прощавайте и вие. А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството” (Кол. 3:12-14).
Павел използва метафората за обличането, за да опише Христоподобния живот. „Да облечеш” Христос означава се облечеш с милосърдие, благост, смирение, кротост и дълготърпение (ср. Римл. 13:14). И над всички тези неща ние трябва да се „облечем” с любов. Сякаш любовта е големият колан, който държи заедно всички останали дрехи. Но забележете след това как Павел описва всички тези характеристики на Христоподобието: те са добродетели. Дотогава докато имаме смътното усещане, че добродетелта е една етична категория ние сме изгубили класическото разбиране и поради тази причина няма да разберем това, което Павел казва на това място. Нека накратко да обясня основата на добродетелите, така че да можем да помислим върху следствията от наставлението на Павел по отношение на любовта.
Добродетелите, съвсем просто, са добри морални навици. (Можете да се досетите, че лошите морални навици са наричени „пороци.”) Добрите морални навици приличат на вътрешни разположения към доброто – те са качества на характера, които са така тясно свързани с това, което сте, че вие сте човек, който е склонен да бъде състрадателен, прощаващ и т.н. По този начин добродетелите се различават от моралните закони и правила, които са външни определения за доброто. Всъщност, както се изразява Тома Аквински, съществува обратно пропорционална връзка между добродетелите и закона: колкото по-добродетелен е някой човек, т.е., колкото повече той има вътрешна склонност към доброто, която произлиза от самия му характер – толкова по-малко се нуждае той от външната сила на закона, която го принуждава да бъде добър. Обратно, колкото „по-порочен” е даден човек или група от хора, толкова повече той се нуждае от „тоягата” на закона, която да го принуждава да прави това, което трябва да прави. Всеки, който е отглеждал дете много добре познава тази динамика. В началото ние трябва постоянно да казваме (и да принуждаваме) децата ни да вършат правилните неща. Ние обучаваме моралното им чувство. Но целта и надеждата са, че, в процеса, те ще направят това чувство за доброто вътрешно и ще станат такива хора, които го вършат без „тоягата” на правилата, принуждаващи ги към това.
Така, в един смисъл да станеш добродетелен, означава да приемеш вътрешно закона (и доброто към което законът сочи), така че да го следваш повече или по-малко автоматично. Както се изразява Аристотел, когато сме придобили морален навик, той се превръща в една втора природа. Защо го наричаме „втора” природа? Нашата „първа” природа е настроена според биологичните ни системи и действа без да мислим за това. Точно в този момент вие не избирате да дишате. (Е, вие може да го правите. Но 99,9 % от времето вие дишате, мигате и преглъщате закуската си без да мислите за това.) „Природата” просто се грижи за един процес, който действа несъзнателно. Навиците, които се превръщат в наша „втора” природа, действат по същия начин: те се свързват толкова тясно с това, което сте вие, че стават естествени за вас както дишането или мигането. Когато постигнете вида добродетел, който е втора природа, това означава, че сте станали човек, който клони към доброто. Вие ще бъдете състрадателен и прощаващ, понеже това е записано на самия ви характер. Няма нужда да мислите за това, все сте това. (Всъщност ако трябва да разсъждавате дали да бъдете състрадателен, това е сигурен знак, че тази добродетел ви липсва!)
Така се появява един ключов въпрос: Как придобивам подобни добродетели? Не става като просто мисля за тях. Това е една друга разлика между законите или правилата от една страна и добродетелите от друга. Законите, правилата и заповедите определят и изразяват доброто, те ми казват какво трябва да правя. Но добродетелта е различна: добродетелта не се придобива интелектуално, а чувствено. Обучението в добродетел не прилича на зачуването на десетте заповеди или запомнянето на Кололсяни 3:12-14. Обучението в добродетел е едно формиране, едно повторно обучение на нашите наклонности. „Учението” на добродетел – ставането добродетелен – прилича повече на практиката на заучаване на едно музикално произведение за пиано, отколкото на заучаване на музикална теория: целта е, в един смисъл, пръстите ти да научат как да се движат, така че да могат да свирят „естествено.” Учението не е просто придобиване на информация, то прилича повече на правенето на нещо част от всяка ваша фибра.
Философите и богословите от Аристотел до Аквински са подчертавали два аспекта на придобиване на добродетели. Първо, ние учим добродетелите чрез подражание. По-конкретно, ние се учим да бъдем добродетелни като подражаваме на примери за справедливост, състрадание, кротост и любов. В нашата култура, която цени „автентичността” и издига новостта и уникалността, подражанието получава лоша оценка, сякаш подражателят е синоним на фалшификатор. Но Новият Завет вижда подражанието в съвсем различна светлина. Той всъщност насърчава подражателите. „Станете подражателни на мене,” казва Павел, „както аз на Христос” (1 Кор. 11:1). По подобен начин Павел съветва християните във Филипи да подражават: „на мене и внимавайте на тия, които се обхождат така, както имате пример в нас” (Фил. 3:17). Подобно на младо момче, което се учи да се бръсне подражавайки на това, което вижда да прави баща му и ние се учим да „обличаме” добродетелите подражавайки на тези, които ни показват христоподобен живот. Това е и причината християнската традиция да ни дава за примери на Христоподобие светиите, чийто образи често са изобразени на витражите, видими по време на християнското поклонение.
Второ, придобиването на добродетели изкисва практика. Подобна морална, отразяваща царството нагласа, се изгражда в нашия характер посредством ритъм, рутина и ритуали, повтаряни отново и отново, които поставят в нас една нагласа към цел (telos), която се превръща в качество на характера – един вид научена, второ-природна ориентация, която сме склонни да вършим без да мислим за това. Важно е да помним, че подобна нагласа не е „естествена.” Ние не говорим за биологична нагласа или естествени инстинкти. Добродетелите се учат и придобиват чрез подражание и практика. Те приличат на морални мускули, които се тренират по същия начин, по който тренираме и биологичните си мускули, когато практикуваме удар в голфа или определена мелодия на пиано.
Защо всичко това е важно за нашия проект за алтернативен модел за човешката личност? Понеже ако вие сте това, което обичате и ако любовта е добродетел, тогава любовта е навик. Това означава, че нашите най-важни ориентация спрямо света – копнежите и желанията, които ни ориентират към някаква версия на добрият живот – се формират и конфигурират чрез подражание и практика. Това има важни последици за нашия подход към християнското ученичество.
Превод: Радостин Марчев
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите