Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Семейството и покаянието

Main Pic
Публикувана: 12.11.2021
Автор: Р. Мур
Прочетена: 707
Коментари: 0
Предишната част можете да си припомните тук.
 
Някои християни поглеждат назад и когато мислят за семейството си, изпитват болка и съжаление за неща, които са направили или не са сторили. Преди няколко години усетих, че коленете ми треперят, когато по време на последната песен в църквата, в която проповядвах по онова време, се наведох за да взема в ръце едно малко четиригодишно момче. Детето ми каза: „Ще се помолиш ли мама и татко да не се развеждат?” Усетих сълзите в гласа му и видях изписано на лицето му чувството на безсилие. Вътре в себе си възнегодувах с праведен гняв срещу тези родители. Как можеха те, питах се аз, да сложат собствените си кавги – каквито и да бяха те – пред сигурността и идентичността на собственото си беззащитно дете? Но след това изпитах ужас, когато осъзнах как във френетичната „заетост” на моето служение аз не бях у дома, за да се моля със синовете си на масата или преди лягане през седмицата. Аз бях един провалил се родител. Нуждаех се от покаяние и го търсех, но се нуждаех от нещо повече от насока за корекция. Нуждаех се от милост.
 
Може би, някои от вас гледат назад в търсене на родител, на когото да кажете, че го обичате. Може би, гледате назад, желаейки да върнете думи, които сте изрекли. Може би сте погазили брачните си клетви чрез изневяра или сте изоставили партньора си. Може би сте изоставили децата си или сте ги избутали настрана, влагайки всичко от себе си в своята работа. Не можете да промените миналото. Ако членовете на семейството, които сте разочаровали или наранили все още са живи, можете да се извините и да поискате прошка. Не очаквайте, обаче, че те да ви простят веднага.
 
Една жена, която беше разрушила брака си заради афера с друг мъж, се извини на децата си за това, което те са били принудени да преживеят докато растат. Те обаче не приеха веднага извинението ѝ и тогава тя изпадна в гняв, замервайки ги с цитати от Писанието за тяхната непростителност. Това показва не покаяние, а себеправедност. Не можем да направляваме всеки детайл от духовното формиране на чуждите сърца. Можем да помолим за прошка, но след това трябва да им дадем избор да я приемат или не.
 
Може би вашето минало, в което сте били наранени или сте наранили други хора, ви кара да заключите, че сте обречени да повтаряте отново и отново старите модели или онези, които са ви били наложени. Може да гледате на своето семейство и, като човек, който е бил съкрушен, да се чудите дали не се предопределени да съсипете собствения си дом. Това не е вярно. Може би дори сега усещате подтика да си отидете. Може би изглежда прекалено трудно, особено ако не сте имали добри примери, да бъдете верен брат или сестра в църквата, верен съпруг или съпруга, верен баща или майка, верен дядо или баба, верен син или дъщеря.
 
Да усещате подтика не означава, че сте обречен да провалите семейството си. Това всъщност е призив за духовна битка, да викате към Духа, да вървите в пътя на кръста. Това е призив да покажете, както Д. Р. Р. Толкин пише веднъж на своя син, който станал циничен спрямо църквата, „лоялността която става добродетел само когато сме изкушавани да я престъпим”. Но отново, вие не можете да се върнете обратно и да промените миналото дори ако сте се примирили с предишния си брачен партньор, започнали сте отново да си говорите с някое преди това отдалечило се дете или сте оттеглили съдебното дело срещу родителите си, свързано със завещанието на вашата баба. Понякога това, което ви оставя парализиран, е вината и съжалението, които чувствате към миналото, за това как не сте изпълнили задълженията си към другите в семейството и дори сега в своята себичност вие ограбвате своята радост. Погледнете на кръста. Това е много по-болезнено отколкото звучи.
 
Когато евреите били в пустинята, скитащи се между земята на робството и обетованата земя, непокорни на Бога, Който ги избавил, те били прокълнати чрез нападения на отровни змии. В своята болка и безсилие техният водач, пророкът Мойсей, се обърнал към Бога, Който им дал средство за изцеление чрез бронзовата змия, издигната на прът. За да бъдат изцелени, те поглеждали към образа на това, което ги наранявало: една змия, която била издигната пред тях (Числа 21:4-9). Исус казва: „И както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него [да не погине, но] да има вечен живот” (Йоан 3:14-15). За да бъдем избавени, ние трябва да погледнем това, което ни плаши най-много, това, което излага на показ кои сме в действителност, в целия ни грях и пречупеност.
 
Ние гледаме на разпънатия Христос, понасящ за нас проклятието, което сами сме нанесли на себе си и на Него. Това е вярно за всеки аспект от живота ни, но може би е особено болезнено и трудно, когато става дума за провалите в нашето семейство. Те често разкриват огромната разлика между тези, които претендираме, че сме и тези, които сме в действителност. Както правилно отбелязва Флеминг Рутлидж, човек понякога смята, че той,  чрез собствената си сила, идва до покаяние и Божията благодат започва да действа едва след това. Този човек забравя, че именно поради Божията благодат той получава съзнание за своя грях.
 
„Когато това ни стане ясно, ние вече стоим в Божията благодат,” пише тя. „Ако Божията милост не ни заобикаляше, нямаше да имаме перспектива, от която да виждаме греха, понеже щяхме да сме напълно подчинени на него,” пише Рутлидж. „Това е причината да твърдим, че винаги, когато грехът е открит и изповядан, Божията изкупителна сила вече присъства и действа.” Това наистина е така. Ако копнеете за избавление от раните, които сте нанесли или понесли, вие не чакате Божията благодат да ви намери. Божията благодат вече е тук. 
 
Превод: Радостин Марчев
Източник: Storm Tossed Family
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg