Първата част можете да си припомните
тук.
И така, първата характеристика на силната църква е съзнателното евангелизиране. Втората е ученичеството, вкоренено в Словото. Третата е благодатната щедрост.
За да бъде силна, една църква се нуждае не само от благовестители, от пастири, и от учители, но също и от пророци.
"И през тия дни слязоха пророци от Ерусалим в Антиохия, един от които на име Агав, стана и обяви чрез Духа, че щеше да настане голям глад по цялата вселена; какъвто и стана в дните на Клавдий" (Деяния 11:27-28).
Забележете имената на служителите в Деяния на апостолите. Филип беше наречен „благовестител“ (Деяния 21:8). Варнава беше пастир. Той се казваше Йосиф, но апостолите го нарекоха Варнава, което означаваше „син на увещание“ (Деяния 4:36).
Савел беше учител. Идвайки в Антиохия, той основа едногодишно библейско училище (Деяния 11:26). По-късно той направи библейско училище в Ефес, което продължи две години (Деяния 19:9-10; 20:31).
Агав беше пророк (Деяния 21:10). Главното служение на пророците не е да предсказват бъдещето, а да говорят „за назидание, увещание и утеха“ (1 Коринтяни 14:3). Но понякога те могат и да предсказват бъдещето. Ако те го правят, то това, което те казват трябва да се изпълни, защото, ако не се изпълни, значи те не са истински пророци (Второзаконие 18:21-22). В случая Агав предрече „глад“. На съвременен език това означаваше „световна финансова криза“. Това негово предсказание се изпълни в дните на император Клавдий.
По-интересна е, обаче, реакцията на антиохийските вярващи. Когато чуха за настъпващата криза, те не започнаха да се презапасяват, а започнаха да мислят за другите, за онези, които бяха по-бедни от тях. В текста не се споменава Агав да е апелирал за събиране на средства. Събирането на дарение за братята им беше тяхна инициатива. Антиохийците бяха не само спонтанни благовестители. Те бяха и спонтанни дарители.
"Затова учениците наредиха да изпратят всеки според състоянието си, помощ на братята, които живееха в Юдея; което и сториха, и я изпратиха до презвитерите чрез ръката на Варнава и Савел" (Деяния 11:29-30).
Дарението беше събрано пропорционално. Всички се съгласиха да дадат не една и съща сума, а всеки да даде пропорционално на финансовите си възможности.
Дарението беше изпратено по каналния ред. То беше поверено на Варнава и Савел – пастирът и учителят в църквата, които от тяхна страна го предадоха на презвитерите в Ерусалим.
Но, забележете, защо те събраха и изпратиха това дарение. Защото вярващите в Юдея бяха техни братя. Те бяха едно семейство, а членовете на семейството се грижат едни за други.
От всичко това бихме могли да се поучим. Една от характеристиките на силната църква е благодатната щедрост. Такава щедрост имаше и църквата във Филипи. За тях във 2 Коринтяни 8:1-4 ап. Павел пише:
"При това, братя, известявам ви Божията благодат, дадена на църквите в Македония, че, макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост. Защото свидетелствам, че те дадоха доброволно според силата си, и даже вън от силата си, като ни умоляваха с голямо настояване, относно това даване, дано да участват и те в служенето на светиите."
Ако антиохийците дадоха всеки „според състоянието си“, македонците дадоха не само „според силата си“, а „даже вън от силата си“. Как даваш „вън от силата си“? По благодат. Щедростта не зависи от финансовото ни състояние. Няма нужда да си богат, за да си щедър. Македонците търпяха „голямо утеснение“ и „дълбока бедност“. Това обаче не попречи на „великата им радост“ и „богатството на тяхната щедрост“. Това е третата характеристика на силната църква – благодатната щедрост. Първите две бяха съзнателно евангелизиране и ученичество, вкоренено в Словото.
Мобилизация за мисии (Деяния 13:1-3)
В глава 12 Лука прави едно отклонение, за да ни информира какво става по същото време в Ерусалим, но в края на главата той се връща на разказа си за Антиохийската църква, за да ни каже коя е последната, но не по важност характеристика на силната църква, а именно – мобилизацията за мисии.
В Деяния 12:25 четем, че Варнава и Савел са занесли антиохийското дарение в Ерусалим и са се върнали в Антиохия.
А Варнава и Савел, като свършиха службата си, върнаха се от Ерусалим в Антиохия и взеха със себе си Иоан, чието презиме бе Марко. А в антиохийската църква имаше пророци и учители: Варнава, Симеон, наречен Нигер, киринеецът Луций, Манаин, който беше възпитан заедно с четверовластника Ирод и Савел. И като служеха на Господа и постеха, Светият Дух рече: Отделете ми Варнава и Савел за работата, на която съм ги призовал. Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха (Деяния 12:25-13:3).
Както казахме, в антиохийската църква имаше не само презвитери, но също и „пророци и учители“. Те изградиха църквата до такава степен, че тя пожела доброволно да изпълни Божиите цели и намерения. Едно от нещата, което допринесе за това бяха духовните дисциплини, които вярващите в Антиохия практикуваха. Те „служеха на Господа“ – това определено включваше Господна вечеря, поучение в Словото, хваление, молитва и общение (Деяния 2:42).
Но само богослужението не им беше достатъчно. Те искаха да се приближат още повече до Бога, затова към поклонението прибавиха пост. Постът ни помага да се смирим и потискайки плътското в себе си, да достигнем до състояние, в което да бъдем водени от Духа и да можем да чуем Божия глас. Забележително е, че винаги когато потърсим Бог с цялото си сърце, Той ни се открива и ни проговаря. Светият Дух е Третото лице на Троицата, Който ни предава Божията воля днес. В случая с Антиохийската църква Божията воля беше църквата да изпрати Варнава и Савел на мисионерското поле.
Силната църква е мисионерска църква. Но откъде антиохийските пророци и учители стигнаха до заключението, че трябва да започнат да изпращат мисионери? Вярвам, че това, което ги доведе до това решение, беше от една страна опитът на Савел като мисионер на юдаизма, който след срещата си с възкръсналия Господ на пътя за Дамаск, разбра, че трябва да бъде не юдейски, а християнски мисионер.
От друга страна, това най-вероятно беше изучаването на Божието Слово, на което антиохийците се бяха предали по време на едногодишното им библейско училище. Те изследваха Стария завет, за да разберат Божият спасителен план. От проповедта на Павел в Антиохия писидийска разбираме, че те търсеха места в историческите книги, в Пророците и в Псалмите, които да разкрият и потвърдят Божият спасителен план, свързан с Божия помазаник.
Те разбираха, че Бог е обещал на Давид наследник, помазаник, и че този помазаник е Исус от Назарет (Деяния 13:23). В светлината на Христовото служение, смърт и възкресение, Псалмите придобиваха нов смисъл за тях. Исус беше Божият „Син“, за когото говори Псалом 2 (Деяния 13:33). Той беше Този, Който възкръсна от мъртвите за Когото Псалом 16 казва, че „няма да види изтление“ (Деяния 13:35). Изследвайки Божиите обещания за Месия, обаче, водачите на Антиохийската църква започнаха да откриват Божии обещания не само за Исус, но и за себе си. Четейки Исая 49:1-6, те заключиха, че Господ им заповядва да проповядват благовестието не само на юдеите, но и на езичниците – да станат „светлина на народите“, като им занесат благовестието (Деяния 13:47).
Библията ни разкрива два аспекта на Божия спасителен план. Единият е мисията на Исус да стане жертва за нашето изкупление. Другият е отговорността на вярващите – да разнесат вестта за това спасение и да я споделят не само със своите си, но и със хора от всички езици, раси и култури. Самият факт, че имаме Евангелието според Лука, което говори за Исус Христос и Деяния на апостолите, произведение, което ни говори за делата на ранните последователи на Христос, е доказателство за двата аспекта на Божия спасителен план.
Заключение
Това са характеристиките на силната църква, които виждаме в антиохийската църква. Първо, съзнателно евангелизиране. Второ, ученичество, вкоренено в Словото. Трето, благодатна щедрост. И, четвърто, мобилизация за мисии. Ако искаме да бъдем силна новозаветна църква, ние трябва да развиваме същите тези характеристики. Бих казал, че те се преливат една в друга. Благовестието води до новорождение. Новороденият човек има нужда от духовна храна и ученичество, за да се стабилизира като последовател на Исус. Промененият характер в резултат от ученичеството и действието на Божието Слово се изразява в благодатна щедрост, която пък от своя страна е нужна за развитието на мисиите.
В личен план, можеш да си зададеш следните няколко въпроса:
1. Осъзнавам ли отговорността си да благовествам на хората (Римляни 1:14)? Разбирам ли благовестието? В сърцето ми ли е (Римляни 10:6-8)? Готов ли съм да го споделям с хората (Римляни 1:15)? Служител на примирението ли съм (2 Коринтяни 5:18-20)?
2. Желая ли да бъда не само номинален християнин, а истински последовател на Исус? Готов ли съм да платя цената за ученичеството? (Лука 14:28-32) Готов ли съм да се отрека от всичко (Лука 14:33), да вдигна кръста си и да Го следвам (Лука 14:27)?
3. Как съм със щедростта? Щедър ли съм (2 Коринтяни 9:6;11)? Егоист ли съм или съм алтруист? Себе ли поставям на първо място или другите (Филипяни 2:3-4)? С радост ли давам или по принуда (2 Коринтяни 9:7)?
4. Разбирам ли Божия план и моята роля в него? Осъзнавам ли важността на междукултурното благовестие? Живея ли за да изпълнявам мисията си или пропилявам живота си? Светлина (Матей 5:14-16) и сол (Матей 5:13) ли съм в училище или на работното си място? Моля ли се за мисиите? Подкрепям ли финансово някоя мисия? Насърчавам ли църквата си да бъде мисионерска църква?
"Надежда за Балканите"
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите