ЕВ: Цвети и Радо, за нас е привилегия, че приехте да се включите с това интервю. Моля Ви, напишете няколко изречения за себе си, с които да се представите, своего рода визитка: От колко години сте семейство? Професии? Служение?
Радо: Първото ми образование е икономическо - завършил съм "Счетоводство и контрол" в ИУ, Варна, но винаги съм работил в областта на транспорта и логистиката. След това християнската ми вяра ме насочи към богословието, така че добавих две магистърски степени (MA и MDiv) към TCMI, Австрия със специализация "Християнско водачество и управление". През 2020 г. имах едногодишна следдипломна квалификация към Международния баптистки център за обучение (IBTS) в Амстердам, а в момента съм докторант към Vrije Universiteit Amsterdam. От 5 години съм координатор на богословското обучение към Съюза на евангелските баптистки църкви, хоноруван преподавател към Европейския назарянски колеж и част от редакторския екип на в. „Зорница“. С Цвети сме семейство от 13 години и имаме две дъщери – Зорница и Дариа - на 10 и 8 години. Голямата ми страст винаги са били книгите. По-нататък се нареждат тенисът на маса и компютърните игри, но за съжаление, за тях последните години не остава много време.
Цвети: Завършила съм Начална и предучилищна педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“ през далечната 2001 г. и 20 години работих като учител в детска градина. Последните години децата със специални образователни потребности се увеличиха в групите ми и Бог ме призова да тръгна към това, да уча повече за тях, за да мога да им бъда полезна. Така се насочих към специалната педагогика. През 2018-2020г. записах и завърших магистратура по „Логопедия“ в ШУ „ Епископ Константи Преславски“. Паралелно с магистратурата, специализирах и едногодишна специализация по психология: „Консултиране в образованието“ (пак там). През 2020-2021 записах и завърших магистратура по „Специална педагогика, приобщаващо образование“ във ВТУ „СВ. СВ. Кирил и Методий“. От октомври 2021г смених работата и вече работя като ресурсен учител, подпомагайки деца със СОП. Работата ми носи голямо удовлетворение, но си има своите предизвикателства. Тя ме кара да се старая да допринасям за обучението и развитието на тези прекрасни, специални деца. Омъжена съм за Радо от 13 години и имаме две момичета.Обичам много да се разхождам, да чета и да гледам интересни филми.
ЕВ: Млади, красиви, успешни. Будите възхищение. Така изглеждате на вашите снимки. И двамата сте „единствени деца“ с много дарби. Заедно сте от 13 години. Продължавате да се развивате и да учите. По една научна степен не ви е достатъчна. Пример сте в много отношения. Какво ви свърза?
Радо: На пръв поглед ние изглеждаме като противоположности – например, Цвети е разхвърлян екстроверт, а аз - педантично подреден интроверт. Но като светоусещане и начин на мислене всъщност си приличаме много. Оказва се, че за истински важните неща ние рядко имаме противоречия. Под повърхността ние сме сродни души.
Цвети: Да, както казва Радо, за големите неща имаме еднакво виждане.
ЕВ: Моля ви, обяснете за нашите читатели разликата между комплементарното и егалитарното отношение към брака и каква е вашата лична позиция?
Радо: Най-просто казано, комплементарното виждане смята, че мъжът трябва да има водеща роля в семейството и последната дума за решенията, а егалитарното приема пълно равенство – социално, така както и духовно - между двамата партньори. Нашето семейство е убедено егалитарно. Това не означава, че аз смятам двата пола за еднакви. Мъжете и жените са очевидно различни – при това на ниво, отиващо далеч отвъд чисто физиологичните аспекти. Същото важи и за отделените личности, които никога не са просто копия една на друга. В този смисъл наистина можем да говорим за допълване (комплементарност) в семейството. Но то не се основава на асиметрични отношения, на водещ и следващ, а на равнопоставеност на две различни личности и пола, в която всеки един използва личните си дарби и възможности за доброто (и) на другия. Разбира се, тук нямам възможност да изложа цялостната аргументация за това мое убеждение, но държа да кажа, че то почива на сериозно и продължително изучаване на Библията.
Цвети: Да, от Радо чух, че има и друго библейско виждане освен комплементарното, че то също е основано на Библията и че е подържано от консервативни богослови. В България сме свикнали да смятаме, че единствено боговдъхновено е комплеметарното виждане, а другото едва ли не се подържа само от либерални богослови. Това отвори пред мен един нов свят, който да изследвам. Затова реших сама да преценя аргументите, като прочетох огромно количество литература, както от едната страна, така и от другата. За мен беше важно да чуя всички аргументи.
След всичко изчетено, се убедих в правотата на егалитарното виждане.
ЕВ: Вие имате две прекрасни дъщери. От снимките ви се вижда, че едната повече прилича на баща си, а другата сякаш е малко копие на красивата си майка. Има ли ревност между децата по отношение на родителите? Как се справяте с проблема на „любимците“ при положение, че всеки от вас е бил единствено дете и нямате опит с братя и сестри?
Радо: Предполагам, че опитът от детството може да бъде нож с две остриета – в зависимост от какво семейство идваш, но да, и на двамата ни липсва такъв. Не мога да кажа, че съм се чувствал ощетен заради това. Разбира се, децата ни ревнуват едно от друго и от време на време го показват доста гласовито. Мисля, че тази откритост е положителен знак… Личните ми правила за любимците като родител са три: (1) Като баща не трябва да имам такива. (2) Трябва да намеря начин да покажа на всяка от дъщерите ми, че е обичана. И (3) Да нямаш любимци не означава да се отнасям с децата си по еднакъв начин. Ако едното се нуждае от повече помощ за нещо, то трябва да получи повече такава. В зависимост от възрастта, темперамента или други обстоятелства за едно и също провинение мога да наложа различни наказания и т.н. Децата не се произвеждат на конвейр и се нуждаят както от справедливо отношение, така и от индивидуален подход… На теория звучи хубаво, докато не ти дойде до главата.
Цвети: Старая се да имам еднакво отношение и към двете си деца, опитвам се да ги възпитавам в приятелство и любов помежду им. Надявам се, като пораснат, да станат най-добри приятелки.
ЕВ: Как ще реагирате, ако след години някое от децата ви заяви, че не желае да вярва в Бога, когото вие следвате?
Радо: Ще ме заболи много, понеже моето убеждение е, че познаването на Бога е най-важното нещо в живота на един човек. Затова ще се опитам да бъда пример, който да им помогне да изберат този път. В същото време вярата винаги е нещо лично – тя е избор, който всеки човек трябва да направи сам и дар, който не можем да отменим. Така че децата ми имат правото да изберат и да не вярват в Бога – или да не Го следват (което не винаги е едно и също). Ако това се случи, те пак ще си останат моите деца, които обичам по същия начин. Аз не съм баща на дъщерите си, понеже един ден евентуално ще повярват. Аз искам те да повярват именно понеже са мои дъщери и ги обичам много. Мисля, че това е правилната връзка между двете неща. Когато тя е преобърната, имаме сериозно изкривени отношения. Страхувам се, че точно това можем да наблюдаваме често в един по-широк аспект на християнско свидетелство. Виждал съм християни, които завързват и поддържат отношения с хора единствено за да могат да им споделят Благата вест. Ако последните отхвърлят свидетелството им, тези отношения губят смисъл. За мен това е патология от чисто християнска гледна точка, понеже в сърцевината си третира хората като бройки, а не като истински хора. Разбира се, отношенията на вяра-неверие в едно семейство са много по-дълбоки и интимни, но принципът е аналогичен.
Цвети: Моята любов към децата ми е безусловна. Каквото и да изберат, аз винаги ще ги обичам, а домът ми винаги ще е отворен за тях. Естествено се надявам да тръгнат по пътя на вярата, защото по-добро от това, няма в живота.
ЕВ: Продължавате взаимно да се подкрепяте, докато завоювате нови научни степени и специалности, работите и отглеждате деца? Отстрани изглеждате като супергерои? Как успявате?
Цвети: Аз смятам, че Радо е надарен със специални дарби, с които е полезен на хората и Божието дело. Смятам също, че той е един от светлите умове на българското християнство. Затова аз самостоятелно съм избрала да го подкрепям в призванието му да учи богословие, за да може да бъде още по-полезен в проповядването, подърржането на блог с християнски статии, координирането и ръководенето на баптистко училище.
Радо: Изобщо не съм сигурен, че винаги успявам. Натоварването си има своята цена. Понякога то те прави раздразнителен и труден за понасяне дори от близките ти хора, често краде времето, необходимо за изграждане и поддържане на взаимоотношения, а понякога рефлектира и чисто физически. Преди да се хване на хорото човек трябва хубаво да се замисли дали е готов да даде толкова, колкото ще му поискат и струва ли си да го направи. За съжаление, у нас човек не винаги може да живее (или поне да живее що годе нормално) чрез това, което обича да прави. Затова понякога се налага да жонглирам едновременно с няколко топки. Мисля, че успявам да съчетавам нещата, понеже съм много организиран, нещата, които уча са ми много интересни и понеже считам това, което правя, за важно.
ЕВ: Какъв съвет относно брака бихте дали на хората, които тепърва ще създават семейство или на такива, които са женени отскоро?
Радо: Когато става дума за толкова интимно свързване на двама твърде несъвършени души няма място за розови очила. Слезте на земята или намерете някой, който да ви приземи. Самият брак може да направи същото, но така ще е по-трудно. Бракът може да е много хубав, но рядко е лесен. Затова бъдете готови да се борите за него и да го накарате да работи. А как точно, не мисля, че има общовалидна формула.
Цвети: Ще им кажа, че не е страшно да има конфликти в даден брак, но е важно по какъв начин се разрешават възникналите конфликти.
ЕВ: Каква е вашата формула за брака, „докато смъртта ни раздели“?
Радо: Да съм решен да спазя това обещание още от самото начало, когато казвам „Да“. Когато виждам в партньора си човека, с когото съм обещал да остарея под един покрив, съм много по-склонен да обуздавам егото си и да сложа необходимите граници пред това, което съм готов да кажа или направя дори когато съм ядосан.
Цвети: Родителите ми практически изживяха брака си по формулата „докато смъртта ни раздели“ и това отстрани изглеждаше много хубаво. Формулата за мен е създаването на едно мило, прекрасно приятелство, изградено в хубави и лоши моменти. От сватбата през раждането на децата до болничното легло - подкрепа, която никой друг не може да ти даде. Да погледнеш този човек в очите и да знаеш, че това е твоята дружка, с която си минал през живота. Бог го е измислил чудесно, но ние го разваляме поради глупостта си.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите