Предишната част можете да си припомните тук.
През месец август 1969 г. семейството ни пътуваше за църквата, в която бяхме назначени за работници. Бог изпълняваше думите Си и ние се вълнувахме от това, което предстоеше. Бяхме толкова млади, а църквата се състоеше от възрастни хора. Първата ни работа беше да поведем църквата към молитва - продължителна молитва от два часа всеки ден, заедно. И Бог ни даде успех. За няколко месеца съживлението зачука в сърцата на хората. Молихме се за всеки поотделно да преживее Бога и да постоянства да Го преживява. От най-възрастния до децата Господ се явяваше и раздвижваше къпалнята. Заедно с това започна проявление на дарбите на Светия Дух. Имаше изгонване на демони, покаяния на невярващи и кръщение в Светия Дух. Много силно пророчество, което се изпълняваше бързо и църквата поглъщаше от атмосферата на Божия Дух. Бяхме насърчени да предизвикаме града със служба на изцеление. Подготвяхме службата с едномесечен пост. В назначения ден Бог се обади чрез едно момиче, че ще бъде с нас. Така че треперенето да на се изложим си отиде.
Започнахме службата в неделя вечер и църквата беше пълна. Отпред излязоха 9 човека със сериозни заболявания. След молитвата на цялата църква деветимата си потеглиха съвършено здрави плюс една сестра, която е стояла на стола си в църквата. Страдала от гангрена в коляното и ѝ предстояла операция. Стояща на стола си усещала Божието присъствие и в един миг сграбчила крака си и го поставила на пътеката на залата. Казала: „Исусе, когато минеш през тази пътека да изцелиш деветимата, ще се спънеш в този крак и ще го изцелиш". Така и се случи. Тя беше изцелена.
На една неделна служба бе доведен човек от лудницата гр. Раднево - доста тежък случай на лудост. По време на молитвата той излезе на пътеката и се строполи на пода. Когато стигнах go него, той се гърчеше на различни части и посоки. Може би молитвата на църквата трая 20 минути. Изведнъж тялото му започна да се успокоява, той се повдигна и застана на колене, вдигна ръцете си нагоре и започна да благодари и да слави Бога. Всичкото минало беше дотук. След минути ние стояхме на столовете един до друг и разговаряхме смислено и спокойно. Десет години след това бях в град Д. в една от групите християни. Един човек стоеше пред масата в стаята и проповядваше евангелието. Беше ми познато лицето на този човек, но не можех да си припомня откъде го познавам. Когато свърши събранието, човекът дойде до мен и ме попита: „Брат Младене, познаваш ли ме?" Казах: „Не мога да се сетя". Той продължи: „Помниш ли човека от Раднево? Това съм аз." Десет години свободен и служител на евангелието.
През това време Бог изливаше пророчески дар на няколко души в църквата. Един брат дойде при мен и пророкува за това, което предстои в бъдещето ми: „Видях те пред една скала; държиш кремък и го движиш върху скалата. След кремъка оставаха бледи следи". Тогава братът дошъл при мен и поискал кремъка да продължи да го движи върху канарата. Аз съм се отстранил и той продължил със същите бледи следи. Изведнъж съм се появил и съм поискал кремъка. Започнал съм да движа кремъка на едно и също място, докато се чува гръм и скалата се разцепва. Горният слой се свлича и отдолу се вижда материал, от който може да се извая фигура. Изваял съм една жена в тракийска носия, която оживява и тръгва след мен. Разбрахме, че ще бъда отстранен от църквата и после пак ще се върна в служение. Това се изпълни, както беше пророкувано. След много години правата ми бяха върнати и отново поех църква.
Веднъж, докато служех, видях Исус пред мене. Той държеше нещо в ръцете Си, след това го скри зад гърба Си. Той каза: „Това, което виждаш да става тук в църквата, е само мострата. Ако минеш през всичко, през което ще те преведа, мострата ще бъде твоя". Бог държеше вярата ми в напрежение и в очакване на бъдещите събития.
Много хора в страната се заинтересуваха какво става в гр. К. Те идваха от различни градове и села и ставаха духовни пирове в Светия Дух. Той предизвикваше покаяние отново и отново в общението ни. Нуждата от пост и по-дълбока молитва засягаше все повече хора. Идваха на групи и заставахме заедно в пост със седмици. Отиваха си обновени и благословени, и заредени с Божията сила. Беше особено Божие време за нас. В едно такова събиране, няколко дни и нощи заедно, една майка доведе дъщеря си. Майката плачеше, а дъщеря ѝ пищеше от болки в главата - остър менингит. Започнахме молитва - усърдна, сърдечна - всеки се молеше като за себе си. След няколко минути момичето се успокои, а до него майката сияеше от щастие. Бог току-що свърши делото. Бог взе славата Си и се възвеличи нависоко.
Един брат ни съобщи за своята майка, която бе изписана от болницата да умре в къщи. Братът помоли да се застъпим в молитва за нея. Беше възрастна жена и лежеше на легло. Молихме се и Бог ни подбуди да отидем у тях за молитва заедно с нея. Докато отивахме към тях, около 7 човека, Бог ни даде стратегията. Както при Давид Бог искаше той и войниците му да чакат пред черничевата гора. Когато чуят шум от маршируване по дърветата, тогава да влязат в сражение с филистимската армия. Бог искаше да повтори историята на Давид и при нас. Пристигайки в стаята на болната жена, ние застанахме и зачакахме Бога. След известно време на чакане Светият Дух слезе много силно върху една сестра. В стаята зашумя. Чувайки това, като по даден сигнал ние станахме и положихме ръце върху болната, после заповядахме: „Стани и ходи в името на Исус!" Жената се повдигна и седна в леглото, после направи усилие и прехвърли единия си крак от леглото на пода, после другия и се изправи до леглото си. Помолихме я да ни изпрати до пътната врата. Тя тръгна след нас и ни изпрати до вратата. Беше съвършено изцелена и живя много години след това.
За една година властите ни наблюдаваха, но не предприемаха някакви мерки. След свършване срока на жителството за 1 година, поисках още една. От този момент започна гонението. Бях извикан от окръжния началник, там ме чакаше представител на Държавна Сигурност. Предложи ми да работя за тях, като докладвам, дори ако един човек от града влезе за първи път в църква - адреса му и къде работи. След отказа ми МВР се намеси с цялата си активност. Много често ме арестуваха и ме водеха до този или онзи началник. Така имах възможност да свидетелствам на високопоставените хора в града - включително на прокурора.
След един арест при началника на окръжно МВР, докато чаках пред вратата му, по коридора дойде един полковник до мен и ме попита: "Защо си тук?" Казах му: "Заради евангелието съм в този град". В това време дойде друг, после друг и една тълпа от началници ме заобиколи в коридора. Полковникът задаваше въпроси, аз отговарях, а хората слушаха. "Къде е този Исус? Познаваш ли Го?", викаше полковникът."Да!", отговарях. "Преди половин час бяхме заедно с Него и Той ми каза как ще приключи днешният разпит". Хората слушаха, защото под мундирите имаше души, нуждаещи се да чуят истината за истинския Бог. Изведнъж полковникът разбра какво става в коридора на атеистичното заведение - евангелизация, стисна под мишница папката, която носеше и замина в една посока, после и другите, и тогава вратата на началника се отвори и влязох при него.
От същото управление бях извикан при началник паспортно бюро, където бях посрещнат с вдигнат стол за нанасяне на побой. Аз знаех, че ще имам думата след него. Той вика, крещя, заканва се. Накрая седна зад бюрото си и ме попита тихо и любопитно: „Ти как си повярвал в Бога?" Беше моят ред да свидетелствам за моя Господ. Когато свърших, той произнесе още по-тихо: „Това не бях слушал от никого досега". Съжалявам, че повече не го видях. След няколко дена го донесоха мъртъв. Някакъв скоротечен рак го ликвидира. Ако се е покаял, това ще го науча, когато отида в небето. Но след този случай страх нападна града. От институция на институция бях предаван, за да получа последното предупреждение да напусна града. Аз опонирах, че това е незаконно. Казвах им: „Узаконете го с уволнението ми от работа, обосновете се с конституцията".
Един от големите началници каза: „Днес следобед до 16 часа, ако не напуснеш града, ще те натоварим на милиционерския джип и ще те закараме в МВР Пловдив". На уреченото време аз бях в църква и се молех, децата бяха около мен. Точно в 16 часа джипът дойде, отведоха ме при виковете на децата: „Къде водите татко ни? Пуснете го! Къде водите татко?" Една сестра помогна, като ги прибра в къщата, където живеехме. При тръгване от прозореца на джипа видях жена ми. Току-що я бяха уволнили от работа. Тя работеше в аптека. Само си махнахме с ръце.
Заведоха ме на автогарата, съдействаха да си купя билет за Пловдив и ме конвоираха на тротоара, докато потегли автобусът. Това беше най-хубавото пътуване в моя живот. Автобусът беше претъпкан, човек до човек. Преса! Това общество живееше в преса, като тази, и не я съзнаваше. Мислех си, какво ще бъде отсега нататък, мислех за моя Бог. Неговата позиция сега. Изведнъж някой дойде много близо до духа ми и правеше опит да влезе. Усетих един голям Бог да се вмъква в едно малко сърце. Аз потънах в такова присъствие, каквото не бях изживявал до този момент и едно страхотно щастие, което ме заля. Не исках да свърши пътуването ми. Аз и Исус пътувахме колкото духовно, толкова и физически заедно. Това беше такава реалност: „Христос живее в мене" (Галатяни 2:2). Преживях го. Разбрах го.
За около две седмици аз обикалях от град на град по църквите и разнасях моето послание за изпълване на светилниците със Светия Дух, защото Исус идва. В един град - гр. Р. - тъкмо щях да проповядвам, пристигна председателят на съюза ни и ми каза да се прибера в църквата си. Нещата щели да се оправят. Пристигнах в града в неделя сутрин, беше Възкресение Христово. Църквата пееше на сутрешната служба песента „Жив е! Жив е! Смъртта Той победи!" Измарширувах по пътеката до амвона. Хората скочиха. Едни се радваха, други плачеха, а аз прегръщах семейството си. За няколко месеца имаше спокойствие, след което започнаха отново да говорят за напущането ни на града и църквата.
Един ден бях изведен от дома ни от човек от Държавна Сигурност. Докато ме водеше към центъра на управлението, той ми каза: "Сега отиваш при най-големия човек в окръга". Аз бях любопитен кой е той. Озовахме се в управлението на Държавна Сигурност при неговия началник, полковник М. При него имаше още един шеф, предполагам от София. Това беше най-яростният противник на вярата в Бога. На моето споменаване на името Бог той избухна и ми даде срок от 24 часа да напусна града. И така, заедно със семейството си през лятото на 1971 г. ние се озовахме в Пловдив. Там бях незабавно арестуван и изгонен, заедно със семейството си и от Пловдив. Няколко месеца ние се скитахме заедно с двете си деца от място на място. Обаче беше чудно, че в който дом ни приемаха, настъпваше съживление. Виждахме хора да приемат Христос без да ги убеждаваме и Бог изцеляваше пред очите ни хора от болестите им.
През септември 1971 г. ни приеха отново в града. Децата трябваше да започнат училище. Една сутрин бях повикан в милицията. Служител ме поведе във вътрешните коридори на сградата в една зала, където ме очакваха тлъсти биячи - трима-четирима на брой. Сложиха ме в центъра на един стол и единият от тях подпря с едната си ръка брадата ми, а с другата замахна да ми нанесе удар. Бях изпълнен с Духа. В мен вреше. Извиках: „Кръвта на Исус върху тебе, Сатана". Биячът свали ръцете си и ги обърна. Отново вдигна ръка да ми нанесе удар; и отново същият изблик на Светия Дух. Мъжът свали отново ръцете си от мен и започна да отстъпва назад, докато се отпусна във фотьойла си. Останалите ме изгониха да си отивам. Усещах силата на Христовата кръв в защита от силата на кучетата, които ме бяха заобиколили.
Да не пиша подробно за новото ми устройване на работа, когато подлагаха всеки кандидат на щателна проверка за убежденията му, а аз имах доста дебело досие. Бях воден къде точно ще намеря работа с всички подробности по назначаването ми. Така започнах работа, за да издържам семейството си - със светска работа.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите