Израснала съм почти в края на град Петрич, на улицата покрай реката, водеща към циганската махала. По нея всекидневно преминаваха (основно на групи) роми – млади и стари – шумни, разноцветно облечени, провикващи се един на друг, понякога от 2-3 метра разстояние, макар да вървяха заедно. Не помня да съм се страхувала от тях. Напротив, приемала съм ги приятелски, защото редовно все някой идваше у дома за нещо.
В нашата паралелка имаше две ромски девойки, много симпатични и мили, но приключиха с учението след осми клас. И до днес ги прегръщам, ако ги срещна на улицата. Никога не са ме възпитавали в расизъм. Днес се питам дали причина за това е Библията, която стоеше неизменно на масата у дома. Може би пък просто баба ми беше алтруист с широко сърце, защото вечно приемаше цигани у дома си и им помагаше, а пък баща ми беше ексцентрик и това беше един от начините му да демонстрира различност. Кой знае?! Няма ги, за да ги попитам. Аз съм тук обаче и съм част от една общност, която така или иначе винаги е била възприемана като малцинство в тази страна.
Принадлежа към Евангелска църква, която по ирония на съдбата или защото си е такава открай време, през последните 10 години приютява и образова ромите в града. Настоящият анализ е един от най-трудните, които съм писала, защото изисква изключителна откровеност. Не че се налага да го правя, но все ще е от полза за някого. А и защо някой трябва да се бои от истината, пък и дори тя да е само субективна или просто моята истина.
Винаги ме е удивлявало, че циганите сякаш винаги са весели или поне това се е виждало отстрани. Или пък защото в детските ми спомени има танцуващи цигани, или такива, нарамили огромни касетофони, и празнуващи в киното по време на индийските филми. Защо не можех и аз? Те слушаха музиката и танцуваха без никакъв срам, аз пък все плачех и в един момент престанах да ходя на кино, когато даваха индийски филм. Бяха все драматични и трагични, а тогава нямаше носни кърпички за еднократна употреба, една памучна пък съвсем не стигаше.
С други думи, чувствата и впечатленията бяха смесени. Те живееха в края на града, аз пък четири пъти в седмицата отивах на богослужения в мазето на един дом, който почти граничеше с „махалата“, защото през 70-те, 80-те, та и до 90-те години на миналия век, евангелските християни не само бяха персона нон грата. Нещо повече - бяха преследвани, уволнявани, затваряни и пр., а пък подрастващите като мен ги гонкаха до последно, ако си позволяваха да посещават това опасно за комунистическия морал място. Все пак там ни проповядваха да се боим от Бога, да обичаме ближния като себе си и да бъдем почтени и съчувствителни, а това си е опасна работа.
Сигурно затова години по-късно в деня, когато обявихме годежа си, бъдещият ми съпруг и аз независимо един от друг бяхме решили (без единият да е казвал на другия), да изберем за свидетели на предстоящата ни сватба не някой друг, а едно семейство – турски цигани. Неизказаната причина - и двамата се възхищавахме на образцовия им християнски живот, и на начина, по който градяха брака си и отглеждаха децата си. Никой от вярващите или невярващите ни приятели не сметна (или поне открито не заяви), че сме направили нещо странно или необичайно. Доколкото аз знам това е единственият случай, в който българи канеха цигани за кумове на сватбата си. Хората не бяха изненадани, защото знаеха, че като християни не правим разлика на основание на етноса.
В собствената ми църква винаги е имало цигани, макар и двама – трима, и отношението към тях никога не е било различно, за да се стигне до днес, когато деветдесет процента от общността ни се състои от роми. Ако запитате защо това не се случва в Православната църква и защо ромите не влизат там, а само стоят на почтително разстояние пред най-входната врата, за да просят, едва ли ще мога да ви отговоря. По-добре е да се постарая да обясня защо точно моята църква е пълна с роми в момента.
Иска ми се да направя опит за анализ на този феномен, като за отправна точка ще ползвам информация, показваща отношението на баптистките църкви в България от периода на тяхното възникване в края на 19-и век. Очевидно те показват зачитане и грижа към своите ромски събратя, може би защото това е залегнало в тяхната култура, формирана в столетия на страдание и потисничество. За съжаление, това не означава, че не сме свидетели на отрицателни примери за социална несправедливост и в двете посоки – и от страна на българи към цигани, и обратното.
На Евангелските църкви обаче трябва да се признаят усилията да интегрират малцинствените групи, с цел да ги накарат да се почувстват част от общността на вярващите, което е свързано с преодоляване на социалните бариери. Повечето български евангелски църкви са смесени. Те са отворени и активно интегрират членове на ромските малцинства.
П-р Васил Василев, който наскоро премина в небесната слава, бе включен в тази интеграция за повече от 50 години и е основал много църкви в ромските квартали. Според него с ромите се контактува много лесно. След като те опознаят и ти се доверят, те показват обич и лоялност, свидетелстват с готовност на своите приятели и роднини. Високо оценяват получената помощ и всяка протегната ръка.
Ще дам примери, които ще покажат, че това е възможно, защото вярващите са движени от богословската истина за Единството на Христовото тяло и от техните усилия да разширяват Божието царство. Възможно е и заради зачитането на човешкото достойнство и събуждане на надеждата у човешките същества, които са създадени по Божия образ. Благодарение на своята дълга история и уникално местоположение, на кръстопът между Европа и Средния Изток, Балканите и Азия, България е била изложена на много инвазии и външни влияния, както от древния свят и Евразия, така и от страна на тракийската, гръцката и римската цивилизации, та чак до времето на Византийската и Отоманската империи.
България е населявана от траки, славяни и българи (оригиналните поданици на първото българско царство) и по-късно гърци, евреи, турци, арменци и цигани. Те се учат да живеят заедно, зачитайки различията си. В ранното средновековие България е сред най-мощните и напредничави царства в Европа. През 865 г., българите първи сред славянските народи приемат Православието. От България монасите Кирил и Методий, и техните ученици разнасят кирилицата в славянските страни, а България се прославя като родно място на славянския език и култура. За разлика от други империи, които изгряват, но залязват бързо, дотолкова, че да изпаднат в забвение, България е поразена в пика на своето културно процъфтяване и напредъкът й е потъпкан за пет столетия, благодарение на Отоманската инвазия. Поради факта, че турците използват България като своя военна база за по-нататъшно нахлуване в Европа, турското потисничество в страната ни е много по-кърваво и жестоко, отколкото в останалите европейски страни. Ето защо българите са толкова чувствителни към народите, които са подложени на гнет и геноцид, което им дава куража да спасят своите евреи по време на Втората световна война.
Следва продължение...
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите