Събота, 26.11.2022

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Цигани и българи - от едно тесто

Main Pic
Публикувана: 09.04.2022
Автор: Петя Зарева
Прочетена: 773
Коментари: 0

Първата част можете да си припомните тук.

Това героично дело става факт през 1943 г., благодарение усилията на всички социални групи – обикновените хора, Православната църква и влиятелните личности по онова време. Българският евреин Михаил Бар Зохар пояснява как, след като е израснал заедно с гърци, арменци, турци и цигани, средностатистическият българин не е в състояние да разбере войната за изтребването на евреите, защото расистката идея му е чужда. Според него българите са сред европейските народи, у които се срещат най-малко прояви на антисемитизъм. Те не изпитват чувство за превъзходство на основание на своята националност или религия. Зохар смята, че българите първи биха се присмели на всяка идея за расово превъзходство. Според него съвременните българи са верни на тази традиция. В резултат на това, българските евреи са единствената юдейска общност в Европа, всред нацистката сфера на влияние, чийто брой се увеличава числено по време на Втората световна война. Същото се отнася и за циганите. Не трябва да забравяме, че те, наред с евреите, са втората етническа общност, подложена на системно изтребление от Хитлер. Българските цигани обаче също са опазени по време на войната.

Могат ли българите да се похвалят, че все още следват тази традиция, отнасяйки се със съчувствие и разбиране към малцинствата днес? Има ли негативни примери за социална несправедливост и дискриминация, и какви са причините за тях? Първо ще се опитам да намеря отговор, следвайки историческия контекст. В периода 15-19-о столетие много българи са насилствено ислямизирани в областта на Родопите. И до днес повечето от тях са характерни със своя типичен диалект, обособени общности и нежелание за интеграция. Те са объркани по отношение на своята етническа принадлежност, дотолкова че в последните години бяха правени опити да бъдат обособени като отделна етническа група, под натиска на движението "Помак". Циганските малцинства пък могат да бъдат намерени почти във всеки град или село, като в някои области от страната числеността им е по-голяма. Независимо, че много от тях се представят за християни, на практика те са мохамедани, което е видно от техните ритуали.

Днес ромското малцинство съставлява между 8 %  и 10% от цялото население на страната. Понякога те са свързвани с помаците, които също предпочитат да живеят изолирано и не се интересуват от интеграция. Циганското малцинство може да бъде наречено едно затворено общество със специфичните за него култура, навици, традиция и език. Повечето цигански младежи напускат училище на 13-14 години, за да се женят и създават многобройно потомство, а стотици от тях въобще не са посещавали образователни институции. Някои от тях могат да бъдат видени да просят на главните улици в големите градове. Ако ръстът на безработица е голям за страната ни, то той е три – четири пъти по-висок за ромите, които живеят на ръба на бедността. Всички трябва да признаем, че подминаваме набързо циганските квартали, които в повечето случаи са подходящо изолирани. Местните управляващи се сещат за циганите само около избори, и когато се нуждаят от гласа им, дават щедри обещания. След това обещанията бързо биват забравени.

В повечето случаи, благодарение на медиите, циганите носят стигмата на престъпници. Има много случаи, в които циганите залужават наказания заради престъпления, извършени от тях, но има и такива, които са подложени на истинска дискриминация само заради етническата си принадлежност. Но дали това е видно и явно в поведението на съвременната Църква? Вярвайки, че Бог е баща на всички хора (независимо дали са черни или бели), и помнейки примера на Христос, правилната позиция на църквата не е да променя. Например, когато дадено циганско семейство е готово да заплати 100,000 лева, за да закупи къща в центъра на малък български град, добрата оферта е отхвърлена с обяснението, че българите не желаят цигани да живеят на тяхната улица. По-късно, същата къща е продадена на българи за 80, 000 лева. Продавачите са готови да загубят сериозна сума, но не и да позволят на цигани да живеят в къщата им или пък да предзивикат гнева на съседите си. света, а да бъде свидетел за живота на Исус и да Го прогласява по всякакъв възможен начин.

Господ Исус прогласи, че всички хора са братя, а християните обичат да твърдят, че всички са едно в Христос. На практика обаче трънливият път на църквата от робството до еманципацията и от сегрегацията до интеграцията никога няма да приключи, ако не се сложи край на расизма. За да го сторим, имаме нужда от кураж и надежда, и аз бих искала да споделя примера на българските евангелски християни, които са извървели този път до голяма степен. Никога няма да забравя пролетта на 1987-а година. Около двадесетина млади и не толкова млади вярващи бяха обединили усилия и хъс, за да осъществят смелата задача – построяване на дом за бедстващо ромско семейство със седем деца. Най-силното свидетелство беше, че те изградиха този дом със собствените си ръце, отдавайки сили, умения, средства и време. Сред строителите имаше студенти, ученици, пастири, работници, учители (сред тях беше и съпругът ми, който по това време следваше стоматология). Съседите роми бяха удивени да видят как домът се издига пред очите им буквално за две седмици. Коментарът им беше, че брат или баща не биха сторили това, което тези евангелисти са направили за това циганско семейство в нужда. Още по-удивени бяха от факта, че семейството едва познава тези вярващи. Разбира се, това е само един пример.

Според статистиките в българските евангелски църкви всички те са смесени – българи и цигани съжителстват, и си помагат. Две от най-големите църкви в Баптисткия съюз (в Лом и в Берковица) са с преобладаващо циганско членство и винаги са се радвали на специално внимание от страна на своите български братя и сестри. В резултат на това циганските вярващи се чувстват насърчени и когато имат реална нужда от помощ, наистина я получават. В северозападната част на страната, която е най-нуждаеща се като цяло, непрекъснато биват изпращани медицински тимове за профилактична помощ. Преди няколко години в Берковица беше построен медицински център в ромската махала, със средствата на евангелските християни от САЩ, а само преди месеци социален център беше отворен в Баптистката църква, в София.

Преди четиридесет години, когато българите се страхуваха да влязат или да минат покрай циганските квартали, българските евангелски проповедници не само ходеха там, но и ядяха, и спяха в домовете на циганите с една-единствена мисъл – да покажат любовта на Исус Христос, защото те самите я бяха опитали. Освен това те виждаха материалните и физическите нужди на ромите, и се грижеха да получат нужната помощ, и то навреме. От друга страна, тези смели и посветени хора печелеха респект и обич, много по-голяма от тези, получавани от българските им братя по кръв. Можеха да видят плодовете на своя труд, наблюдавайки промяната в живота на тези цигани и техните семейства. Освен това, ставаха свидетели на истински чудеса – алкохолици и комарджии преживяваха радикална промяна, и ставаха проповедници, след като бяха прегърнали Благата вест за любовта на БОГ, който обича всички еднакво, и ги приема, каквито са.

Днес същите тези роми са пастири, дълбоко уважавани от техните съседи и съграждани. Някои от тях даже ръководят популярни и успешни радиопредавания на собствения си език, а други са кандидати за участие в политическия живот. По този начин децата на вярващите роми са мотивирани да учат и да увеличават познанията си, като започват с Библията. Следвайки целта – да показват любов към най-уязвимите и отхвърлените преид няколко години проф. Милчо Ангелов и съпругата му Мария (от Пловдив) прекараха месеци в обучение и образоване на турско говорещите цигани в град Пазарджик. Те полагаха грижи и за възрастните и за децата, без някой да им поставя подобна задача или да изисква нещо от тях. Те инвестираха времето и парите си за една благородна кауза само защото сърцата им ги бяха накарали да го правят. И до днес смятат, че усилията им са си стрували, независимо от умората и изтощението. Ако спра дотук, ще ви оставя с впечатлението, че българските баптисти са истински светци – благородни и безкористни, които дават мило и драго за ближния си, и ревностно следват примера на Христос, грижейки се за всички хора, с единствената цел да придобият души за Божието царство, защото това e ключова тема в служението на самия Исус. Това обаче не е цялата картина, а само част от нея.

Ако трябва да подбера дума, която най-добре да я отразява, то тя ще бъде - взаимност. Да, българските евангелски проповедници и вярващи свидетелстват на циганите и проявяват загриженост към тях, но в замяна получават много повече респект, любов и ентусиазъм. Повярвалите в Христос цигани се превръщат в мощни свидетели за своята вяра в семействата си, всред съседите и познатите си. Ромската баптистка църква в Благоевград, основана чрез свидетелството на вярващи българи от Петрич, се разрасна и се превърна в смесена църква, защото радикално променилите се цигани започнаха да свидетелстват на своите приятели и колеги, показвайки образцов християнски живот. Тук се касае за свидетелство във всички посоки, което отива отвъд патриархалната интеграция, където църквите си мислят, че е техен прерогатив да приемат в редовете си членове от друг етнос. В този конкретен случай, беше точно обратното. Българи се присъединиха към ромската общност от вярващи, която нямаше за цел да става смесена. Просто това стана в резултат на ефективния християнски живот на повярвалите роми или с думите на Св. Франциск: „Проповядвайте всякога, ако е нужно, използвайте и думи.“ Смятам, че успешният модел е повече от ясен. За да е налице истинска интеграция, трябва да има основа за равнопоставеност, където хората намират равноправие и взаимно уважение и зачитане. Разбира се, ситуацията не трябва да бъде идеализирана в нито една от споменатите посоки.

Факт е, че много от ентусиазираните в началото роми тръгват на църква, посещават я известно време и когато сметнат, че е занимание, твърде сериозно за тях, престават да се интересуват от нея. На следващо ниво, някои от тях полагат усилия, за да продължат, показвайки известна последователност, но в крайна сметка се отказват (но нима това не може да се каже и за българите, доказвайки притчата на Исус за четирите вида почва и факта, че само една четвърт от призованите, дават плод). Може би, най-обезсърчителният вариант за полагащите усилия служители, е онзи, в който обучаваните от тях роми откликват с радост, полагат известни старания, стигат донякъде в обучението и растежа, но смятат, че не си струва да продължават, защото нямат потенциала, не си заслужава или пък общността им решава, че са си достатъчно добре „така“. Да не говорим, че винаги съществува рискът „вярващите“ роми да се почувстват разглезени от оказваното им специално внимание и да демонстрират ламтежи към узурпиране на „властта“, без да подбират средствата за това. Отново обаче, нима не сме виждали подобни прояви във всякакви по вид български общности, защото е характерно „човешко“ и не е прерогатив само на ромския етнос.

Въпросите сякаш са повече от отговорите, но точно това е и целта на този откровен риторичен монолог. Време е за богословски размисли. Кое е онова богословие, което предизвиква симпатии? Лесно ли е да се преодоляват етнически бариери и да се показва съчувствие на практика, и на дело? Вече споменах в началото, че българските евангелски християни също могат да бъдат наречени малцинство в собствената си страна, защото съставляват само един процент от общото население. Така че ние най-добре трябва да знаем какво означава да се чувстваш странен в собствената си държава и въпреки всички трудности, да оцеляваш. Освен това, ние сме ръководени от библейските принципи, а според Писанията всяка човешка душа е ценна; всеки мъж, жена и дете имат висока стойност и значение, тъй като са създадени по образ и подобие на Бога (Бит.1:28; Гал. 3:25- 26).

Християнското учение за достойнството и значимостта на човешките същества е от изключителна важност днес, не само поради собственото ни самоуважение и самооценка, но и заради благополучието в обществото. Ето защо евангелските църкви са отворени за всички и се отнасят към всички хора с уважение и респект. Те следват убеждението, че съвременната църква трябва да следва принципите на Ранната църква, основана от учениците на Христос, които действаха в съгласие със своя собствен контекст. Следователно, това ни кара да уважаваме различията си и да се стараем да поддържаме живо единството, защото етиката, към която се придържаме, е основана на взаимно зачитане и издигане личността на другия.

Всъщност, в смесените общности, където българи и роми се учат да живеят заедно и да се зачитат, това на практика обогатява техния живот, а обществото като цяло е облагодетелствано, защото се научава да гледа на събития и ситуации от различна перспектива. Така че, когато една част от Тялото страда, защото е загубила работата си или има финансови и здравословни проблеми, другите части се превръщат в помощници или защитници. Правейки това, те не само осигуряват временно облекчение на проблемите си чрез помощта си, но и могат по-тясно да се асоциират с онези, на които съчувстват. По-този начин вярващите не само се грижат за издигане на човешкото достойнство, но отиват и една стъпка по-напред, предлагайки надежда за социална стабилност и едно ново отношение към живота на онези братя вярващи, които живеят в трудни или мозерни социални условия. А надеждата е основна и много важна ценност. Тя неизбежно е свързана с друга една ценност, а именно – да бъдеш на разположение за другия, когато е в нужда, да знае, че може да разчита на присъствието ти. Що се отнася до евангелските църкви, техните членове, без значение от цвета на кожата, знаят, че могат да разчитат едни на други, защото прилагат етиката на Божието Царство, където последователите на Исус се стремят да показват справедливост във всичките си взаимоотношения, както на междуличностно, така и на социално ниво.

Всичко, казано дотук не означава, че българи и цигани се преструват, че разлики няма. Това не би имало смисъл. Няма да е полезно и ако се опитваме да представим тази смесена общност като нещо хомогенно. И едните, и другите, проявяват себе си по време на богослуженията и поклонението. За просветените е известно, че циганското поклонение е шумно, трае дълго и предизвиква усмивки. Българите (и баптистите по-специално) на места предпочитат сякаш да приличат на английските си събратя – да седят със сериозни лица, забили носове в песнарките. Сякаш всичко е въпрос на придържане към определена традиция. И така, разнообразието може да бъде интересен и нестандартен начин да представим Благата вест за любовта на Бога. От ромите българите могат да се научат да изразяват емоциите си по-открито, без да мислят, че ще бъдат осъдени от околните, защото си позволяват да се усмихват или да ръкопляскат по време на пееенето. Така може би ще изградят известен усет към чувствата на другите и ще се научат да ги ценят (или поне могат да опитат).

Разбира се, ромските вярващи са напълно свободни да се отделят в техни самостоятелни общности, където да проповядват, да се молят и да пеят на собствения си език. От друга страна, така наречените „смесени“ църкви могат да направят една стъпка напред, давайки възможност на ромските вярващи да изразяват по-шумно чувствата си по време на поклонението, просто защото те са по-емоционални като етнос (Били ли сте в африканска църква?). Или „Докато се радваме на нашите различия, ние сме свободни в Божия Дух да прокламираме, че всички човешки личности са еднакво ценни, което би означавало, че ние целенасочено отдаваме по-голяма почит на по-малко ценените части от тялото.”

Време е накрая да завърша с лични откровения, породени от опита ми по темата, натрупан през последните четири-пет години. Живеем в мултикултурен свят с много нужди. Проблемите и конфликтите в смесените евангелски общности са точно толкова характерни, както и за обществото като цяло. Ние обаче имаме специфична цел, която наричаме есхатологична – искаме да покажем на хората около нас как биха живели в Божието царство.

Полагайки усилия да постигнем тази цел, ние живеем според истината, че всеки е с равни права в Божието царство. Ето защо, вместо да показваме презрение към циганите, както го правят невярващите ни познати (поради техния предполагаем по-нисък социален статус), ние като евангелски вярващи полагаме старания да ги интегрираме в обществото. И тъй като личният пример бил най-увличащ, нека да го споделя. В началото споделих, че 90 процента от евангелската общност, в която съм активно включена, се съставлява от роми и така е от около 10 години. В тази църква съм откакто се помня, а служа в нея като библейски учител и преподавател в Неделното училище от около 20 години. Значи трябва да ми повярвате или поне се надявам.

Ромите се появиха плахо, свенливо. От самото начало проявиха желание да помагат и да бъдат полезни, нещо, което не бях виждала от българите в тази църква преди това (с едно изключение). Проявяваха изключителен респект към пастира и го слушаха с внимание, очевидно той по презумпция притежаваше авторитет за тях или пък имаше значение, че той съчетава в себе си качествата на любящ баща, но и строг учител, който няма да подмине провиненията им, но пък ще им прости с любов. Започнахме да се опознаваме по-отблизо. Болката в душата беше голяма, да видя, че млади родители, на възраст 25-30 не могат да четат и пишат, докато децата им вече ходеха на училище. В един момент неделното училище вече включваше повече от 40 деца, а възрастните бяха над 100. Така естествено се роди идеята да ги обучавам на четмо и писмо.

И отново, получи се с онези, които проявиха желание, ентусиазъм и имаха мотивация. Това ме направи щастлива много повече, отколкото моментите, в които съм получавала английските си дипломи с научните звания и титли, които карат хората да подскачат от радост. Не и аз. За мен това беше истински успех – да наблюдавам как деца и млади хора се променят пред очите ми – как придобиват не само знания и умения, но и как се променят според Божия закон и воля. Времето отлетя без да го усетя. Днес ги наричам свои деца. Те също се имат за такива. Подкрепят ни, откликват на нужди, молят се, свидетелстват, придобиха маниери на цивилизовани граждани. Успяха дори и училищни дипломи да завоюват със старание и усърдие (отново става дума само за 10% от тръгналите в началото). Никога в живота и служението си досега (извън контекста на семейството) не съм получавала толкова обич, уважение, подкрепа, висока оценка и помощ, както от циганите, сред които служа през последните години. Времето и любовта, които аз съм инвестирала у тях не могат да се сравнят с искрената обич и преданост, която получавам от тях Предизвиквам ви да опитате и вие. Струва си. Не боли. Заслужава си да пожънете обич, плодовете винаги са съответни. Винаги. Без изключение. Прославям Бога за тази привилегия да служа сред тях.

И ако трябва да цитирам моя любим проповедник, нека завърша със следното: Господ е направил всички ни от едно тесто. Всички сме еднакви по състав, създадени по Божия образ и подобие. Просто ромите са стояли във фурната малко по-дълго и затова са с цвят на капучино. Винаги има печеливша карта. Ако следват Словото на същия Господ, циганите ще считат българите за по-горни от себе си и обратно - българите ще ценят ромите заради колоритните им дарби, и Божието царство ще расте за Негова слава.

Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg