Още веднъж за славянския превод на Библията (Част 1)

Поредицата „За Библията”, която вече повече от 3 години излиза в „Евангелски вестник”, още в самото начало подробно разгледа произхода и развитието на старославянските библейски ръкописи и Кирило-Методиевата азбука, която предшества и предпоставя тяхната поява като безпрецедентен мисионерски подход към славянските народи. В хода на поредицата бе обобщено значението на старославянските ръкописи на Библията от тяхната златна ера до естественото им западане около 13. век следствие политическите и културни фактори в Източна Европа.

Хронологията на развитие обаче изисква ново споменаване на славянските ръкописи на Библията именно тук, след разглеждане на латинския превод на Вулгата от Йероним и преминаването към обзора на първите печатни Библии на гръцки, а след това на немски, английски и френски език. Това е така, защото ситуацията със старославянските преводи на Библията е значително по-различна от другите подобни преводачески подходи. Например почти всички готски версии на Новия завет са изгубени или с неясен произход. Арменските версии пък са толкова добре запазени, че често е трудно да се прецени кои между тях са оригинали и кои – техните преписи. Подобно е положението и с латинската Вулгата, която заради значението си като културен елемент в западната история и известността на своя преводач получава почти канонизиран статут.

Славянските преводи на Библията се различават от всички описани поради факта, че в повечето случаи те са превеждани и преписвани от хора не толкова известни, като да речем Йероним, и затова не получават голямо внимание от водещите учени в областта днес. Така преводите, които са базов текст на Библията на всички православни славяни, остават вън от обзора на специалистите по текстов критицизъм. Няколко са факторите, които допринасят за тази ситуация. По-важните от тях следва да бъдат разгледани тук.

Авторство и мисия

Главен проблем в изследването на по-голямата част протославянски ръкописи се явява конкретизирането на фактите около произхода и мисията на братята Кирил и Методий, както и техните отношения с Рим и Византия. Тъй като информация за техните мисионерски пътувания получаваме предимно от техните жития и техни ученици, редица въпроси остават неясни. Спорен и многократно митологизиран е техният народностен произход, а с това и културната им принадлежност. Неопределено е също така, дали са открили славянската азбука сред народите на Рус (често смятани за руски племена), или са я структурирали според гръцката граматика, което пък личи както в ранния писмен словоред на славянските текстове, така и във възможността за директен буквален превод на библейските текстове от старогръцки.

Това, което знаем за Кирил и Методий със сигурност, е, че около 860 г. двамата са изпратени сред славянските народи и през 863 г. поучават в Моравия. Именно там започва намесата им в църковната политика между Изтока и Запада, което усложнява уточняването на по-късната им мисия в България. А именно това е и времето, в което научаваме, че Константин-Кирил завършва работата си по глаголицата и започва превод на Библията. Следващият проблем се състои в това, че графичното оформление на глаголическите букви е безпрецедентно, докато малко по-късно буквите от кирилицата определено носят белезите на гръцките азбучни минискулни форми.

Литургично предназначение

Освен проблематичната фактология около мисията на братята Кирил и Методий изучаването на старославянските ръкописи от западни изследователи представя няколко основни трудности. Старославянските преводи са правени предимно за литургични цели, т.е. тяхната цел е да са практически приложими, а не стилистично изрядни (което само по себе си е невъзможно предвид началния стадий на славянската писменост). Това предвижда обогатяването на основния библейски текст с голям брой лекционери (частични извадки от цялостния текст с цел четене по време на богослужение), придружени с глоси (бележки под и над линия, както и встрани от текста, които съдържат тълкувание на текста и/или указания за неговото четене). Заради лекционерната цел на преписите (например в тях често липсва и книгата Откровение) това затруднява западните изследователи, които са привикнали да работят със значително по-изчистени текстови масиви. Това от своя страна поставя славянските версии на Библия исторически в периферията на фокуса на стандартните палеографични и текстологични методи.

Канон и апокрифи

Канонизирането на библейските книги поставя началото на спора, кои са истинските книги на Библията. Ориген пръв употребява думата канон като правило за подбор на боговдъхновените книги на Библията. По правило старозаветният канон съдържа 39 книги, а новозаветният – 27. През 325 г. Евсевий обаче твърди, че новозаветни са книгите, канонизирани преди признаването на християнството като държавна религия. До 10. век византийската текстова традиция свободно включва апокрифните книги в своя канон на Писанията, което предпоставя безпрепятственото им присъствие и в славянските преводи на Библията. От времето на Реформацията до днес протестантската критична мисъл не признава апокрифните книги, което диктува тяхното историческо отсъствие от фокуса на водещите текстокритични школи в края на 19. век и през 20. век. Това отново води до пренебрегването на определени апокрифни славянски текстове и традиции – особено онези, които са достигнали Западна Европа, посредством богомилството или други раннобългарски ереси.