Постмодернизъм в Църквата (2)

Практическият опит в християнската апологетика, екзегетика и догматика.

Апологетиката е богословска дисциплина, свързана със защитата на християнската религия с научни, логически аргументи. Ще се спрем само на два нейни аспекта:

1. Изпълнението на пророчествата е издигнато като свидетелство за правдивост от самия Бог. Когато се обръща към лъжливите богове на земните племена, Той говори: „Известете какво има да стане в бъдеще, за да познаем, че сте богове;” (Ис.41: 23). В другите религии или липсват пророчества, или, ако се намират такива, те са твърде мъгляви и двусмислени, поради което не е възможно да се каже със сигурност, че някое въобще се е сбъднало. За разлика от тях, в Библията има около шест хиляди и четиристотин стиха, съдържащи предсказания с прецизни исторически детаили, над 300 от които са се изпълнили в земния живот на нашия Господ. М`Илвейн определя библейските пророчества като: „декларация за бъдещи събития, които никаква човешка мъдрост или предвиждане не биха могли да направят – която зависи от познаването на безброй случайности на човешките дела и принадлежи изключително на всезнаещия Бог; така че по самото си естество пророчеството трябва да бъде Божествено откровение”.

2. Историческата достоверност на библейските събития също е от огромно значение за християнството. Преобладаващата част от световните религии всъщност са изтъкани от митове, легенди и алегории. Един индуист ще ви заяви, че за него няма значение дали разказите за земния живот на Кришна са истински или измислени, а само какви нравствени и духовни поучения могат да се извлекат от тях. За нас обаче историческите факти, изложени в Свещеното Писание, са от изключителна важност – в събитията от миналото на Израел и съдбата на околните народи е заложен Божият промисъл за изкуплението на човечеството. Ап. Петър свидетелства за живота, смъртта и възкресението на Христос: „Защото, когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Иисус Христос, ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие“ (II Петр.1:16). По думите на К. Пинок: „Фактите подкрепящи твърденията на християнството, не са някакви по-особени религиозни факти. Това са всеизвестни факти, съдържащи данни, върху които се градят всички исторически, правни и всекидневни решения”.

С други думи, потвърждението на словата на вярата чрез факти и събития от обективната действителност е решаващият критерий, който ни посочва коя религия е боговдъхновена.

Екзегетиката е раздел на богословието, чийто предмет е изяснение и тълкуване на Светото писание. Граматическото проучване на библейските текстове не винаги е достатъчно, за да ни открие техния правилен смисъл, затова е необходимо прилагането и на исторически подход. Ще си послужим с един твърде показателен пример в това отношение. В Новия завет никъде не откриваме наредба за отпадането на съботната заповед от Мойсеевия закон, поради което някои общества (адвентисти, баптисти от седмия ден и др.) настояват, че тя трябва обезателно да се спазва от християните. Нещо повече, според тях, щом като в НЗ намираме потвърждение за останалите девет морални заповеди от каменните скрижали, логично е да заключим, че и четвъртата остава в сила (само церемониалните заповеди, свързани с обредите и ритуалите, не са задължителни). Ако се разгледа цялата съвкупност от доказателства на адвентистите, чисто теоретично, везните се накланят убедително в тяхна полза. Относно това как да разбираме новозаветната съботна заповед и защо нашето богослужение е в неделя, от решаващо значение се оказва историческият аргумент, изведен от живота на Христос, апостолите и историята на Църквата.

Ап. Павел, в много от своите послания, ни заявява, че трябва да следваме този житейски пример, защото той ни предоставя най-сигурния начин да разберем действителния смисъл на християнското учение (и това го превръща в един от най-силните доводи в нашата екзегетика): „И вие станахте подражатели на нас (апостолите) и на Господа, като, всред много скърби, приехте словото с радост, която е от Светия Дух; така щото станахте пример на всичките вярващи в Македония и в Ахаия… Защото вие, братя, станахте подражатели на Божиите в Христа Иисуса църкви“ (IСол.1: 6,7; 2: 14). (Виж още IКор.4:6 и 11:1; Еф.5: 1; Фил.3:17 и др.)

Ние често не си даваме сметка, че при разрешаването на огромен брой богословски проблеми, имплицитно си служим с множество практически примери от живота на Христос и апостолите.

Догматиката ни запознава с основните и непроменими истини на християнската вяра, които са постановени на Вселенските църковни събори. Но те не са приети изведнъж, а са се утвърждавали в продължение на много столетия. Например, въпреки че на Никейския събор през 325 г арианството е осъдено като ерес, впоследствие е реабилитирано на Антиохийския (341) и Миланския (355) поместни събори. В Римската империя е премахнато окончателно на Цариградския събор (381), но е било възприето от някои германски племена и продължило да съществува в техните кралства чак до края на VІ в. Всичко това е едно чудесно потвърждение на уверението на Иисус, че истината ще победи в историческия опит на Църквата, защото „портите адови няма да й надделеят” (Мат.16:18).

По-голямата част от нашите учения всъщност са изведени от събитията, описани в Библията: Сътворението – Бит. 1 (глава); 2: 1-4; Грехопадението – Бит. 3; Възкресението (а оттам и Изкуплението) – Мат. 28; Марк 16; Лука 24; Йоан 20; 21 (глави) и пр. Когато ап. Павел говори за спасение чрез вяра, той също обяснява нещата със случки от еврейската история – Римл. 4; 9; Гал. 3; 4; Евр.3; 4; 6; 7; 9; 11 и др., нещо, което прави и Господният брат Яков, за да отчете и каква е ролята на делата – Яков 2: 20-26. Практическият опит, макар и частично (защото не е напълно приложим), може да ни открие истината още и в: а) Отношенията между личностите, например Христовата саможертва говори за Божията любов, а за човешката – описаното от ап. Павел в ІКор.13; б) Божиите атрибути – премъдростта Му се манифестира в световния порядък, а всезнанието – в изпълнението на пророчествата и пр. в) Дълго време догматите за Троицата и богочовешката природа на Христос оставаха неразбираеми за другите религии, поради което християнството беше упреквано в многобожие от исляма и юдаизма. Принципът на допълнителността на Нилс Бор показа, че е възможно да има обединение между противоречиви твърдения, а експерименталната база на квантовата механика доказа неговата правдивост. Нещо повече, понеже тези догмати не могат да бъдат постигнати чрез обичайната човешка логика, в тях е изявена мъдрост, която е надразумна и не се среща в никоя религия или древна философия.

Затова в богословието се налага да балансираме – от една страна, без санкцията на практическия опит, стигаме до релативността (по-скоро, абсурдността) на постмодернизма, т.е. еднаквата основателност на всички идейни системи, които трябва да приемем единствено на сляпа вяра. Но от друга – той не е изцяло приложим към личностните взаимоотношения, учението за атрибутите на трансцедентния Бог, при изясняване както на същността на Триединството, така и на връзката между божествената и човешката природа на Христос и т.н.

Ние имаме специални указания от Бога да се позовем на потвърждението на написаното слово от действителността (Исая 41:23; 46: 9, 10; IIПетр.1:16 и мн. др.). Изпълнението на пророчествата ни позволява да заявим, че християнството е боговдъхновена религия, историческа достоверност на библейските събития – да търсим правилния екзегетичен смисъл на вероученията и да доказваме тяхната догматична правдивост. Макар че не е възможно да приложим практическия опит като едностранен критерий за цялата апологетика, екзегетика и догматика, в повечето области от тях, той дава изключително добри резултати, което ни помага да отстраним редица неразрешими по теоретичен път проблеми в богословието.

Първа част